Питър Бийгъл - Тамзин

В небето се отразяват фарове. Нагоре по хълма боботи двигател. Евън и Сали. Двамата с Били Блин се спогледахме пълно мълчание. Не разбирах погледа му, но той май не ми се сърдеше.

— Като се върнеш в училище, не искай помощ от оная Уидби — тя изобщо не те харесва — каза ми той. — А по испански седни до прозореца. — Това последното го изкрещя подире ми, защото аз вече бързах към къщи, а след мен подскачаше господин Котак.

Легнахме си — аз с джинсите, но със силно стиснати очи. Така ме завариха Сали и Евън.

Никой от нас не заспа тази нощ — нито аз, нито господин Котак. Той знаеше много по-добре от мен какво е онова, което предизвикваме. Навря се под одеялото и се сгуши под мишницата ми. Но колкото пъти го погледнех, все беше с отворени очи и цяла нощ тихичко стенеше, макар постоянно да го галех и да му повтарях, че е герой. Спря чак след като на зазоряване се появи госпожица Софая Браун — просто се материализира пред погледите ни като ням филм, прожектиран върху чаршаф. Едва не скочих от леглото, когато и тя се навря под завивките и се сви на кравайче до господин Котак. Не не скочих и така си лежахме тримата, докато не пропяха първи петли. Спомних си една стара-прастара балада, която Евън пее понякога със Сали:

Не знам кой я е вдигал тая радостна врява, но в песента с разправяше за призраци. Госпожица Софая Браун стана и с протегна съвсем като истинска котка, близна господин Котак по нослето и изчезна. А аз веднага заспах и успях да поспя цели пет-десет минути, преди Джулиан да нахлуе, за да ми каже, че за закуска има някаква тъпа плодова пита (а Джулиан мрази плодове) и че след това иска да отидем при Албърт и овцете. Дори и сега има моменти, когато много се гордея, че оставих Джулиан жив. Защото имах доста възможности да се случи обратното.

Пак тръгнахме на училище в началото на септември и го закъсахме. Англичаните не вярват в постепенното привикване към занятията, затова трябваше да се съсипвам от учене, за да се справям що-годе наполовина колкото останалите, дето сигурно са зубрили лятото. И с момчетата беше същото: Тони изкара лятото в танци, а Джулиан предимно правеше разни странни опити и четеше комикси за Астерикс на френски. Що се отнася до мен, няма кой знае какво за разказване. Тази есен бях готова за приключения, но те не бяха свързани с девическото училище в Шерборн.

Както ме посъветва Били Блин, странях от Пенелъпи Уидби, а по испански започнах да сядам до прозореца. (Оценките ми наистина се подобриха — не много, но все пак.) Когато ме питаха как съм прекарала лятото, въртях очи, въздишах и се правех на толкова покварена, че да нямам думи. Номерът не мина — всички знаеха, че нямам гадже, — но на мен все пак ми харесваше да го правя, защото в „Гейнър“ така и никога не посмях. Мийна ми каза, че се почувствала неловко, но й станало и смешно. Което беше добре, защото Крис Херидж бе отпътувал вече, а те не бяха успели дори да се сбогуват като хората. В училище тя почти не говореше и почти не ядеше, а безмълвно плачеше, което най-много ме тревожеше, не знам защо. И затова започнах да се правя на клоун — вършех и говорех какви ли не глупости в училище, за да я накарам поне да се усмихне. Привличах вниманието на всички и най-сетне Мийна ме накара да престана. Но помогна — понякога просто я поглеждах в час и тя се изкискваше. Все е нещо.

Онази есен дъждовете в Дорсет бяха по-лоши и от предишната година. Започна да вали още преди да са прибрали реколтата, което означаваше, че помагахме на полето — Сали отказа уроците по пиано, а ние с момчетата се хващахме на работа с Евън и работниците веднага след училище. Работехме, без да спираме, от зори до здрач, за да приберем колкото се може по-голяма част от реколтата. Беше кално, студено, гадно и нямаше край, изпочупих си ноктите, но не изоставах в работата от Тони и Джулиан. После отидохме да помогнем и на семейство Коулфокс. Тяхната ферма беше по-голяма, но нямаха толкова работници и загубите им бяха повече.

Никога не съм се чувствала по-уморена. Колко усилия ми струваше само да се завлека от едната нива до другата, от единия ред до другия. Много по-гадно беше, отколкото да стоя цяла вечност неподвижна под дъжда. Не настинах като Тони, нито пък си разтегнах мускул на гърба като Евън. Но спрях да мисля. Не мислех за нищо друго, освен да се влача по тоя ред, да подрязвам оня, да вадя от калта скапани синьочерни неща, да си бърша очите от дъжда и да продължавам към другия ред. Научих повече за Томас Харди, отколкото в часовете по литература. Много от героите му също преставаха да мислят.