Питър Бийгъл - Тамзин

— Липсваше ми. Никой друг не ми липсва така — нито хората от Ню Йорк, нито никой. Но ти трябва да кротуваш Били Блин постоянно ми го повтаряше. Не искам да ти докарам някоя беда.

Тамзин ме погали по крака под одеялото. Не го почувствах, макар че много исках. Тя обаче го усети, пролича си. Забелязах.

— Джени, на мен са ми липсвали само четирима души, ако това означава да чувстваш по-остро тяхното отсъствие, отколкото своето присъствие. От тези четирима трима отдавна са мъртви като мен: баща ми, майка ми и… — Следващото име тя смотолеви: Едрик. Също като мен, когато не искам да ме разберат. Само в този миг, в този единствен миг Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби беше точно на моите години.

— Но четвъртият… четвъртият е едно дете от Колониите, живо момиче, чийто свят мога само да сънувам, но чиято душа и моята се държат за ръце. Мила Джени, Били Блин твърде много е закъснял. Аз съм будна и вече съм в беда и не ни остава нищо, освен да я преживеем в бури и ветрове. Ала се радвам — не е ли странно?

Самата аз вече бях съвсем будна. Поизправих се в леглото и бутнах господин Котак. На него не му хареса.

— Е, аз съм виновна и затова трябва да съм до теб. Но дори и да не бях, пак щях да съм до теб.

Тамзин ми се усмихна отново.

— Но трябва да ми разкажеш някои неща. Знаеш го — рекох аз.

— Да, Джени. — След това потъна в мълчание. Навън пропя петел, но не, защото зазори зора като в старата песен. Те, петлите, се обаждат по всяко време също като автоалармите. Пак валеше. Сигурно заради дъжда не чувах нощните звуци, но за миг ми се стори, че май чувам тропота на неподковани копита по новия път, и си помислих дали пуукът не наблюдава къщата. Надявах се да е така, макар да не знаех защо.

Тамзин заговори:

— Едрик Дейвис е музикант? — Доста често се случваше: твърдеше нещо, а то прозвучаваше като тъжен въпрос. Преди да се овладея, възкликнах „Не!“ — толкова се бях вживяла във фантазията ми, че Едрик е уелски рибар.

— Искаш да кажеш като майка ми? — попитах.

— Точно така! — Личеше, че Тамзин е възхитена от идеята. — Майстор на музиката също като майка ти — преподаваше своето изкуство, свиреше и на бляскави балове, и на бедняшки гуляи из цялото графство. Когато навърших деветнайсет години, баща ми поръча да ми направят портрет, а Едрик Дейвис да ме забавлява, докато позирам на художника. Така беше.

Пак музикант. Цял живот си имам работа с музиканти и ето ти още един, при това клавирист. Рибар, моряк, циганин калайджия щеше да е много по-романтично… а то още един проклет музикант!

— Да ти кажа ли какво пееше той, Джени? Изреждам си песните му, както монахиня — броеница, и мога да ти ги изброя всичките, макар понякога да не си спомням какъв цвят е косата ми! „Поляна, бяла от снега“, „Сянката на моя любим“, „Вие не знаете, мои очи“, „Желая“, „Какво да сторим ний, горкичките жени“ — виждаш ли, виждаш ли как ги помня?

Никога не изглеждаше както сега толкова ясно. Не само очертанията й бяха съвсем ясни и отчетливи и изглеждаше съвсем плътна, истинска, жива в този миг, докато господин Котак хъркаше помежду ни. Но имаше и сияние — обкръжаваше я бледо, съвсем бледо призрачно сияние, толкова ярко, че хвърляше сянка на леглото. Не вярвам в ангели и ореоли, нито пък някога съм виждала нечия аура, но докато Тамзин говореше за Едрик Дейвис, изглеждаше точно така.

— Родителите ми го одобряваха — продължи тя. — Като певец, като музикант, дори като джентълмен, защото беше по-образован от тях, ала не се възгордяваше; биха се срамували да го оставят да се храни с прислугата. Но ако знаеха какво си казваме с очи, докато наетият от баща ми художник се бъхтеше, а майка ми плетеше в ъгъла… Джени, ние думица не си продумвахме за това — защо са ни думи? Слава богу, художникът работеше бавно и непохватно и се сърдеше — все триеше и започваше отново. Баща ми се изнерви, ала Едрик и аз, ако можехме, бихме спрели времето и света в онази стая. И сигурно сме го постигнали — така си мисля понякога.

Не знаех как да го приема. Никога не съм се вълнувала от големите любови на другите — колко пъти съм виждала Джейк Уолковиц да си губи ума по тази или онази, да не говорим за разбитото от Крис Херидж сърце на Мийна. Но това беше нещо съвсем друго, за него не знаех нищо, не знаех дори как да погледна Тамзин в очите.

— И сте избягали — предположих.

Тамзин въздъхна толкова тихичко, че почти не я чух от дъжда. Все още не разбирам как призраците издават звуци.

— Имахме такива планове, Джени. Първо щяхме да заминем за Бристъл, после за Кардиф, където Едрик имаше роднини и можехме там да се оженим, а след това Лондон, о, Лондон! Там имаше работа за музиканти и приятели, които да уредят да бъде представен Едрик в двореца — защото Джеймс е ценител на музиката, трябва да му го призная.