Питър Бийгъл - Тамзин

— Знам, че е трудно да си го представите, когато поколения наред по целия свят са правили все едно и също със земята си. Добра или лоша почва, все едно — орете, раздробявате, браздите, сеете — и плевите, поливате, жънете, продавате — и после отначало и така, докато светът се върти. — Той важно поклати глава. — Векове наред, на практика без никаква промяна. Забележително, като се замисли човек.

Всичките Ловел се вторачиха в него. (Всъщност те винаги идваха най-много по трима-четирима, но изглеждат като целия Борд на директорите.) Един Ловел каза:

— Няма нищо лошо. Цивилизацията винаги се е крепяла на хората, които обработват земята си.

— Цивилизациите се променят — рече Евън. — Хората се променят. И земята се променя — точно това се опитвам да ви накарам да разберете. Това, което е преживяла тази почва, тази земя, по която ходим, всяка година в продължение на хилядолетия, е равносилно на минаващ през нея ураган. И нищо не е останало. Това искам да разберете. Нищо не е останало. Единствената причина във фермата Стауърхед и във всички стопанства в западен Дорсет да растат толкова много глухарчета, тези проклети листни репеи, е, че земите им са пренаситени с химически торове. Ферми зомби, ходещи мъртъвци! — Всички от семейство Ловел останаха с отворени усти. — Ако сериозно искате да възстановите Стауърхед, да я върнете към това, което е била като млада ферма, промените трябва да започнат от земята. Това е нужно и така смятам да я ръководя оттук нататък.

Един едър плешив Ловел проговори пръв:

— И сигурно нищо не можем да направим.

Евън се усмихна.

— Вие сте моите работодатели. Винаги имате избор.

Семейство Ловел обявиха почивка и се скупчиха заедно.

Мълчаливо свиваха рамене, грухтяха, клатеха глави, кривяха устни, протягаха вратове и вдигаха вежди. В това време Евън се беше отпуснал на стола си с протегнати крака, сякаш всичките им гримаси изобщо не го засягаха. Когато погледна към нас с Тони, зарязали парцалите, за да наблюдаваме какво става, той ни намигна — бавно и продължително. Спокоен като господин Котак.

И всичко се реши безпроблемно. Плешивият Ловел найсетне измрънка:

— Ако мога да кажа така… баба знае две и двеста, нали?

Реагираха и останалите. Евън получаваше две години, за да се опита да изпробва своя безоранен метод и опция за трета година, ако реколтата през втората е поне равна на последната реколта от орана почва. На мен не ми се струваше кой знае колко, но това беше най-многото, което можеше да получи от семейство Ловел. Той им обясни от какво ново оборудване ще има нужда и колко ще струва то и семейство Ловел се понервираха и помрънкаха още малко, но се съгласиха. Евън ги накара да подпишат всичко казано, преди да си тръгнат — просто за всеки случай.

— Можеха да те уволнят — каза му Тони по-късно. — Можеха да те изгонят веднага. И щеше да се наложи да се върнем да спим при Чарли.

Евън поклати глава.

— И биха загубили поне една година и една реколта, докато намерят друг мениджър по това време — те го знаят и аз го зная, и те знаят, че аз зная. Сега, докато пътуват към къщи, трескаво ще се оглеждат наоколо, но това ще задържи вниманието им само за известно време. Всъщност успях само да купя малко време, но точно това исках. Кой иска да поиграем на шах? Джулиан, какво ще кажеш за малко блъфиране, а? От Евън би станал страхотен шмекер на шах, като онези в Сентрал Парк, ако той не беше само един откачен фермер.

Когато по-късно дъждът се засили, а токът непрекъснато спираше, телевизорът изобщо не работеше и всички се бяхме събрали в музикалната стая да послушаме как Сали свири парчета на „Ролинг Стоунс“ така, както биха звучали у Бах, Шуберт или Малер, аз импулсивно попитах:

— Евън, дали някой знае нещо за семейството на Роджър Уилоби?

Евън се бе облегнал на столчето пред пианото. Главата му леко докосваше крака на Сали. Сега вече почти съм свикнала да ги виждам така, сякаш винаги са били женени; ставаше ми неприятно само от време на време, когато не се контролирах или бях в лошо настроение.

— Зависи какво искаш да знаеш, Джени — отговори Евън. Мога да ти покажа копие от завещанието на Роджър, където твърде подробно е описано кой какво получава, и да ти разкажа какви промени е направил най-големият му син, Джайлс, след като е поел управлението на фермата през 1699 година. Но не това те интересува, нали?

— Не. — Тони се бе опрял на лакът, защото се бореше на канадска с Джулиан, но ме изгледа с любопитство и затова загуби. — Ами останалите деца? Имал е две момчета и две момичета и само едно от тях починало по време на чумната епидемия. — Това беше грешка — сега вече всички ме гледаха. Е, карай като семейство Ловел — баба знае… — Искам да кажа, това съм чувала де. Просто си мислех какво ли е станало с другата дъщеря и… не знам… дали някой от тях може да се е забъркал с Монмаут и въстанието му или с нещо такова? Тони не е на това мнение, но на мен ми е интересно.