Питър Бийгъл - Тамзин

Понякога го правеше — объркваше миналото и настоящето като радио по залез, когато започват да се намесват малките далечни станции.

— Толкова много го обичам — продължи тя, — но не смея да призная пред никого. Страхувам се да заспя — ами ако извикам името му, а майка ми или прислужниците чуят? Родителите ми ще се съсипят, ако ме загубят, аз също ще бъда съкрушена, като си помисля как ще открият, че ме няма. Но няма нищо, Джени, няма нищо. Първо Бристъл, а после, утре вечер, ще предизвикаме стихиите. — Щом го каза, заваля още по-силно. Времето в Дорсет е много драматично.

— И бурята те е застигнала. — Всичко излизаше точно както го бях измислила, освен може би онова за дуела. Но Тамзин поклати глава и се върна в настоящето така изведнъж, че очертанията й затрепкаха като пламък на свещ.

— Да, буря, наистина буря, но не онази, от която знаехме, че трябва да се пазим. — Тя хвана ръцете ми и аз видях как пръстите ни се сплетоха, макар да не го почувствах. — А в Лайм Риджис дойде един човек. Лайм Риджис, 11 юни. Никога няма да го забравя — дори да бях спряла преди двойно повече години. Забравя ли 11 юни, тогава ще забравя и гласа на Едрик.

В този момент разбрах. Тони ми беше говорил за тази дата. Още не бяхме стигнали дотам по история на Великобритания, но я знаех.

— Въстанието на Монмаут.

— Това ли беше името му? Монмаут? — Тамзин се замисли, после сви рамене. — Напълно вероятно. Някои хора застанаха под знамето му с викове, че трябва да стане крал. Баща ми не беше сред тях. — Тя се разсмя. — Той ми каза: „Кати, никога не тръгвай след Стюартите, не прави дори и една крачка. Най-добрите от тях обичат мечтите си, най-лошите — никого освен себе си. Но нито един Стюарт, роден на тази земя, не го е грижа за теб или за някой от клетите глупаци, които го обичат. Следвай някой смахнат палячо, следвай някой блуждаещ огън, но Стюарт — никога. Помни какво ти казвам, мъничката ми.“

Всичко се връзваше даже по-добре и от моята история.

— Но Едрик го е последвал — отбелязах аз. — Едрик е тръгнал с Монмаут.

— Не, не Едрик — възрази Тамзин. — Не той, а неговият ученик, Франсис Голоп. Едрик имаше ученици като майка ти, а Франсис беше неговата гордост. Син на обикновен йомен, но искаше да се учи да свири на клавесин, а Едрик често ми казваше, че Франсис също като него има дарбата да обича музиката, която свири. Казваше… казваше, че това е по-добро от чистите ръце и бързите тънки пръсти. О, Джени, всичко си спомням!

В гласа й имаше радост, но още повече болка — дори и аз го разбирах още тогава. Това събуди госпожица Софая Браун, ако изобщо е спяла. Тя прегърна с лапички шията на Тамзин така, както правеше с мен господин Котак.

— Така. Значи този Франсис се присъединил към въстанието на Монмаут, но не и Едрик.

— Не, Едрик тръгна да го търси. Майката на Франсис дойде при него и на колене го моли да върне сина й, но бъди сигурна, че и да не беше така, Едрик пак щеше да тръгне да го търси. Защото много обичаше това момче и не искаше да го загуби в тази лудница. „За музиката има ли значение кой е крал? — питаше ме той и не очакваше отговор, нито го получаваше. — Крадци, убийци, цялата тази сган — и короновани, и некороновани. Лявата ръка на Франсис, импровизациите на Франсис — те струват колкото всички тронове на света, всички крале и кралици, всички проклети окаяни пристанища, граници, княжества. Още по-зле за това глупаво момче, че не го съзнава! Веднага ще го върна — и заради майка му, и заради мен самия. Кралете няма да го имат!“

В този миг съзрях Едрик Дейвис. Понякога с призраците се случва така — когато си мислят за някого, който приживе е означавал за тях толкова, колкото и самите те. Лицето на Тамзин се промени — не много, но колкото да мярна остър, леко крив нос, брадичка като футболна топка и изсечени скули. Дълга тъмна коса, малко над раменете, очи, много потъмни от тези на Тамзин… Чудато лице, изкривено. Некрасиво, но приятно. После Едрик изчезна, а тя отново заприлича на себе си, само от спомена изглеждаше малко по-самотна.

— Но те го получиха. Взеха го, Джени.

Едва когато се опитах да заговоря, разбрах, че гърлото ми се е свило.

— Убили са го? Франсис?

— Край Седжмур — биели се като пехота срещу конници с мечове. Едрик намерил тялото му в една канавка — Франсис стискал пречупена овчарска гега. Всичко вече било свършило, били пленили Монмаут, а убитите въстаници оставили на полето на кучетата и гарваните. Но Едрик не можеше да го остави така и през нощта докара тялото на родителите му с количка. — Сега тя се усмихваше и притискаше към себе си госпожица Софая Браун. — Никога не съм се гордяла повече с него, както когато погребахме Франсис в една житна нива заедно с музиката и счупената му гега. Дори и баща ми ни похвали.