Питър Бийгъл - Тамзин

— Кой й желае злото? — попитах аз. — Ако знаех, може би бих могла да направя нещо, да я накарам да се скрие, както искаш ти. Какво ще ти стане, ако ми кажеш?

Вече също започвах да сумтя, а Били Блин като че ли се забавляваше.

— Винаги става така, винаги става така! Тия, дето ги харесвам, никога не знаят как да се държат с Били Блин! Нито тя, нито ти — винаги става така! — Той се почеса по главата с две ръце и на мен ми се стори, че виждам чифт рогца в същия цвят като косата, но може и да греша. — Е, ето какво ще ти кажа, защото тя, Тамзин Уилоби, е добро момиче — нищо, че не е много възпитана. Но ти я развълнува, точно така, а това променя нещата, кара ги да се раздвижат, ясно ли е? И аз не знам какво ще излезе от цялата тая работа, наистина не знам, но сега вече не е само тя, която гледа, която се е събудила и търси. Има и нещо по-голямо. Разбираш ли, момиче?

Погледът му ме смразяваше също като жълтите очи на пуука, ала в този миг той гледаше умолително, почти човешки.

— Това е Другия — казах аз. Били Блин не отговори. — Но той си е отишъл. Тамзин ми го каза. Отишъл си е и няма да се върне вече.

— Да пиеш по осем пълни чаши вода на ден — рече Били Блин. — Страхотно е за организма.

— Това го пише по списанията! Кажи ми за Другия!

Но Били Блин не ме гледаше, а се вслушваше в нещо, което аз още не чувах. Когато най-сетне го чух, отначало си помислих, че Евън и Сали пристигат, и си го повтарях до дупка, защото не ми се искаше да е онова, което вече знаех, че е. После ще се върна да оправя това изречение. Както казах, нощта трябва да е много бурна, за да чуеш Страшния лов в небето. Но тази нощ беше тиха и спокойна, нищо, че полъхваше ветрец — тъкмо затова беше толкова ужасно. Защото те се появиха изведнъж там горе — воят и роговете, тропотът на копита, скърцащият смях, който изобщо не приличаше на крякането на дивите гъски — всичко, всичко. А аз не бях на сигурно място вкъщи, зад стените и прозореца и Джулиан да ми стиска ръката, ами навън, на открито, където можеха да ме видят — и те ме видяха. Почувствах го — това беше бурята; усетих как вниманието им ме облива. Не помръдвах от мястото си не защото съм храбра, а защото под купа дърва нямаше място — Били Блин вече се беше сврял там. Стоях сама в бурята — като Тамзин — и гледах небето.

Е, бях сама, докато господин Котак не скочи на рамото ми. Почти не го усетих — бях като парализирана, — докато не заби нокти, не се уви около врата ми и не зави като банши срещу Страшния лов. Беше се озъбил, а козината и опашката му бяха настръхнали и той изглеждаше два пъти по-голям. Ако ловците разбираха сиамски, веднага щяха да ни нападнат. Но господин Котак не го беше грижа дали го разбират бе готов да ги разпердушини, както са си на конете. Може би само се перчеше пред госпожица Софая Браун, обаче друг път не съм се гордяла толкова с него.

Те не се обърнаха. Профучаха над нас. Вероятно не бяха минали повече от десет-петнайсет секунди — някъде бях чела, че толкова най-дълго траят сънищата. Отминаха и вихърът им затихна в посока към Шерборн. Стоях неподвижно и се вглеждах подире им, ослушвах се, защото чувах звук, който не бях различила преди преминаването на Лова. Беше глас — мъжки глас, но той така пищеше, обзет от ужас, че беше направо нечовешки. В Стауърхед нямаме прасета, но в съседната ферма семейство Коулфакс имат. Свинете квичат страшно, когато усетят, че ще ги колят. Ужасно е, по-ужасно нещо не познавам, но и то звучи по-човешки от гласа, летящ пред Страшния лов онази нощ.

Отидоха си. Господин Котак се успокои и се разфуча, както фучеше срещу кучетата идиоти, а Били Блин изпълзя от скривалището си. Изглеждаше уплашен, но никак не се срамуваше, че сам е заел единственото скривалище. Прочисти гърло.

— Щом искаш съвет, ето ти съвет: стой далеч от тях, стой далеч от онова място, за което ти казах…

— Не си ми казал! Не ми каза кое е мястото…

— И престани да вълнуваш Уилоби, спри да се разхождаш с нея! Нищо добро няма да излезе от това — само опасност за теб, а за нея още по-голяма! Зарежи това, момиче, ето какъв съвет ще ти даде Били Блин! Тя си беше добре, но ти дойде да я тормозиш…

— Не, не е била и не аз…

— А онова, дето шава, дето чака и не може да влезе в тайното й местенце! Тогава то не знаеше и сега не може да знае…

— То ли? Кое, да не е Страшният лов? Не, ти говориш за Другия, нали? — Господин Котак изсъска в ухото ми, защото пак губех самообладание, но аз вече не можех да слушам дори и него. — Тогава за какво? За какво си говорим, а? Какво не може да знае то? Какво дебне за Тамзин? — Протягах се към него, исках да го сграбча и да го разтреса. Чудя се какво ли би станало, ако го бях направила.