Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Най-сетне превъплъщението ми се удаде.

И без това слабата светлина толкова помътня, че само ми пречеше. Вълкът не зависи така от зрението си, както човекът. Ушите, ноктите, езикът, всеки косъм по тялото ми и преди всичко носът ми поглъщаха информацията. Пещерата престана да бъде яма, където можех да се спъна и да падна. Сега можех мигом да се ориентирам във всяка пещера.

И… Да, не грешах. От един тунел слабо ме лъхна миризма на гнило месо — отвратителна смрад. Едва успях да сподавя воя си на вълк, тръгнал да търси плячка. И затичах в тръс към същия тунел.

Тунелът бе дълъг, непрекъснато криволичеше, пресичаха го множество други проходи. Ако обонянието не ме водеше, отдавна да се бях заблудил. Пътя ми осветяваха Ръцете на славата — по една над всяка килия, издълбана в скалата. Те обаче не бяха много. Общоизвестно е, че кандидатът за посвещаване в първа степен трябва да прекара тук в самота едно денонощие, макар че само в отделни случаи го осеняват благочестие и святост. Твърдеше се, че по този начин се възнаграждавала душата като резултат от молитвите, извършвани без каквито и да било пречки, и от размислите, споходили човека в самота. Но някак си не можех да повярвам, че добрите намерения проникват и в подсъзнанието. От някои миризми, едва доловими дори за вълчото ми обоняние, козината на врата ми настръхваше.

След известно време над тях надделя миризмата, по чиято следа вървях. Когато най-сетне стигнах до източника й, наложи се за малко да задържа дъха си. Именно така, недишайки, погледнах в килията.

Мъждивата синкава светлина, струяща от пръстите на Ръката, не осветяваше по-силно от нощна лампичка в болнична стая. На сламеник спеше Мармидон. За да му бъде по-топло, се беше покрил с расото си, мръсно колкото и кожата му. До него имаше сухар, тенекия с вода, чаша, йоанитската библия и свещ, за да я чете. Сигурно напускаше килията си само за да посети малката отходна килийка с дупка. Но и изобщо да не излизаше оттам, особена разлика нямаше да има. Отвратително… Ф-ф-у!

Превърнах се в човек. В този облик зловонието не ми действаше толкова силно. Пък и човешкият разум надделя над животинските инстинкти. Между другото Мармидон май изобщо не забелязваше вонята.

Влязох, клекнах до него и го раздрусах за рамото, като със свободната си ръка извадих ножа.

— Ей, ти, ставай!

Той се размърда, събуди се и като ме видя, замръзна с отворена уста. Сигурно съм представлявал твърде зловеща гледка: върху голото ми тяло тук-там прилепнало нещо черно, а по лицето ми — ни следа от милосърдие. Неговото лице с хлътнали очи също не изглеждаше добре на фона на мъртвешката светлина около нас. Не успя да извика — затиснах устата му с ръка.

Четината по небръснатата му физиономия стържеше ръката ми, тялото му се гърчеше като тесто.

— Тихо — казах безизразно — или ще ти видя сметката.

Той ми показа с жестове, че ще ми се подчини, и аз го пуснах.

— М-м-мистър Матучек — прошепна и свил се на топка, се мъчеше да изпълзи по-далеч от мен, докато не се опря в стената.

Кимнах.

— Дойдох да си поговорим.

— Аз… как… За какво, за Бога?!

— Върни ни дъщерята цяла и невредима!

Вместо отговор Мармидон рисуваше във въздуха кръстове и други знаци.

— Да не сте полудял?! — той най-сетне намери сили да се втренчи внимателно в мен и сам си отговори: — Не, уверен съм, че не сте луд.

— Не съм обладан от демон! — изръмжах му. — И не съм луд! Говори!

— Н-но аз нямам какво да кажа! Дъщеря ви ли? Аз дори не зная, че имате дъщеря!

Светът се завъртя около мен. Направих две-три крачки заднешком. Той не лъжеше, не можеше да лъже в това състояние.

Когато се поуспокои, Мармидон зашари с ръце наоколо за очилата си. Намери ги, надяна ги на носа си и като се отпусна на сламеника, внимателно ме изгледа.

— Това е светата истина — каза ми настойчиво. — Защо трябва да имам информация за вашето семейство? Защо някой от фамилията ви би трябвало да се окаже тук?

— Защото вие станахте мои врагове — кипнах отново.

Той поклати глава.

— Ние никога не враждуваме с хората. Как можем да им бъдем врагове? Та нали проповядваме Евангелието на любовта!

Изсмях се. Той отвърна очи.

— Какво пък — гласът му трепна, — всички сме чеда Адамови. И ние, както и всеки друг, можем да съгрешим. Признавам, че тогава се разгневих… когато… когато направихте онзи фокус… с хитрост ни принудихте… Принудихте онези невинни души…