Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Осмелих се да погледна по-отблизо кой е там и какво прави. В стаята седеше мъж, самичък. Той бе огромен, по-висок от Барни Сторласон. Но беше стар, много стар, нямаше нито коса, нито брада. А лицето му… Навярно такова е лицето на мумията на Рамзес. На масата пред него имаше разтворена книга, но той не гледаше в нея. Хлътналите му очи бяха неподвижни, а ръцете му бавно се движеха по страниците. Разбрах, че е сляп. Книгата обаче беше нормална, не с шрифта на Брайл.

Навярно светлината се включваше автоматично, а може би зад лавиците работеше някой друг. Тихичко се плъзнах покрай вратата.

Оказа се, че кабинетът на Мармидон е малко по-нататък. Под името и сана му на табелката пишеше: „Четвърти помощник-звънар“. За Бога, нима този дребосък бие камбаните? Вратата беше заключена. Можех да отвинтя бравата или пантите, имах си нож за тази цел. Но по-добре да почакам, когато наоколо няма да има никого. А през това време ще си пъхна носа в…

— Кой е?

Светкавично се обърнах. На прага на кабинета си стоеше адептът и се опираше на овчарска гега. Но гласът му звучеше някак зловещо, та не ми се вярваше да му е нужна тояга или изобщо нещо за подпиране. Притесних се — бях забравил за могъществото на маговете. А той бе маг.

— Пришълецо, кой си ти? — притисна ме до стената неговият гръмовен бас.

Облизах пресъхналите си устни с вкус на пясък и хартия.

— Сър… Ваша преосвещенство…

Гетата се вдигна, сочейки ме. На нея бе изобразен главният символ на йоанитите: кука, пресечена с Т-образен кръст. Това не бе просто тояга с някаква си украса, не, това беше вълшебен жезъл.

— От тебе лъха опасност — каза адептът. — Сляп съм, но го усещам. Кажи си името.

Опипах ножа в джоба и фенерчето в пазвата си. Сега тези предмети не ми вършеха работа, но щом пръстите ми ги докоснаха, те сякаш се превърнаха в талисман. Волята и разумът ми отново се събудиха. В главата ми запулсира мисълта: „Върви ми повече, отколкото се надявах. Той сам ме заговори. А аз исках да се възползвам от щастливия случай, ако ми падне. Ето го и него. Този старик е зловещ, но все пак е човек. Каквито и сили да владее, аз го наблюдавам.“

Въпреки това трябваше да се изкашлям един-два пъти, преди да мога да изрека нещо. Както ми се стори, думите ми звучаха сдъвкано и неуверено.

— Моля Негово преосвещенство да ме извини… Вие се появихте толкова неочаквано… Ще бъдете ли така любезен да ми кажете къде е посветеният Мармидон?

Адептът пусна гегата си на земята. Това бе единственото му движение.

Мъртвите му очи се взираха неподвижно в мен. Наистина май по-добре да не беше сляп.

— Каква работа имаш с него?

— Извинете, Ваше преосвещенство, секретна и неотложна работа. Аз… ъ-ъ… не съм обикновен пратеник. Имах намерение да поговоря с посветения Мармидон във връзка с… ъ-ъ… трудностите, възникнали в компанията „Източниците на норните“. Ние от фирмата разбрахме, че това е много по-важно, отколкото отначало ни се струваше.

— Зная. И зная точно кога ще се върне Мармидон. Аз повиках… пратих да узнаят. Достатъчно. Това е камъчето, което може да прекатури колата.

Изпитах нелепото усещане, че говори не на мен, а някому другиму. И защо това е накарало и него да се разтревожи? Не се реших да губя повече време за размисли.

— В такъв случай Негово преосвещенство ще разбере защо толкова бързам и защо не мога да наруша клетвата да не казвам на никого за възложената ми задача. На никого, дори на Негово преосвещенство. При условие, че ми предостави възможността да науча къде е килията на Мармидон.

— Той се е провинил и не живее с братята си. Зле изпълни дълга си и си навлече гнева на Светоносния. Наложена му е епитимия 28 28 Епитимия (гр.) — според християнската църковна традиция — наказание с пост, молитви и пр. Бел.прев. . Докато над него не бъде извършен обред за пречистване, можеш да не го търсиш. — И неочаквано рязко: — Отговори ми! Откъде дойде? Какво искаш да постигнеш? Защо от тебе просто вони на опасност?

— Аз… не зная — проговорих, запъвайки се.

— Ти не си осветен…

— Виждате ли, Ваше преосвещенство… Ако вие… ако той… Възможно е да има недоразумение. Моята… моите шефове ми заповядаха да вляза в контакт с Мармидон. На входа ми казаха, че мога да го намеря тук, и ми дадоха ключ от вратата.

В тези скромни думи успях да натикам много повече нагли лъжи, отколкото съм се надявал. Великолепно лицемерие! Което предполагаше, че и той е съпричастен. Адептът се смути. Какво следваше да правя по-нататък? Да се учудя.