Пол Андерсън - Операция „Хаос“

— Предполагам, че грешката е тяхна.

— Да, естествено, на нисшето духовенство не са казали. Обаче…

Магът се замисли.

— Ако Негово преосвещенство ми каже накъде да вървя и към кого да се обърна, повече няма да го безпокоя.

Той най-сетне взе решение.

— Върви в Секретариата на нощния абат, стая номер 107. Попитай за посветения Хезатоуб. Никой от онези, които сега са там, не разполага с достатъчна информация по делото Матучек. Консултирай се с него.

По делото Матучек ?

Измърморих някакви благодарствени думи и едва ли не тичешком се отдалечих. Докато слизах по стълбите, непрекъснато чувствах между плещите си внимателния поглед на слепите му очи. Преди отново да прескоча вратата, позволих си да спра за миг, за да се съвзема.

Знаех, че не разполагам с време. Може би адептът е малко нещо грохнал, но само малко. Едва ли е особено разтревожен от появата ми. Ами ако реши да се поразрови? Тогава може би няма да се задоволи с позвъняване по телефона на брат Хезатоуб. Ако наистина имам някакъв шанс да разбера нещо, трябва да побързам. Но накъде да вървя? Как да вървя? На какво се надявам? Време е да си призная, че моята рискована идея твърде прилича на донкихотовщина. Крайно време е да се махам оттук.

Не, докато съществува някаква възможност, трябва да се атакува най-голямата вятърна мелница. Мозъкът ми заработи. Безспорно и горните етажи, и подземията са предназначени за свещениците с най-висок ранг.

Но в древността последователите на древните култове са извършвали главните си обреди под земята. Май ще е най-добре да потърся Мармидон в подземията. Усетих, че върху лицето ми се появи трескава усмивка. Едва ли са решили да облекчат наказанието му, като чрез заклинание го лишат от собствената му миризма. Ето още една причина да го скрият в подземието. Скрит много добре, за да не може да го намери никой, дори с помощта на обонянието си.

На човешкото обоняние! Върнах се на първия етаж и бързо заслизах по-надолу. Всичко вървеше като по мед и масло. Отдавна беше минало полунощ. Вероятно сега всички вълшебници бяха погълнати от работата си, може би с малки изключения.

Вече бях слязъл два етажа под земята. Тук изглежда се намираха различни складови помещения. На единия етаж забелязах монахиня, която търкаше пода с голи ръце. Дали беше нейно обикновено задължение? Или изкупление на някаква вина? Или самоунижение? Тя бе единственият човек, когото срещнах, но не ме забеляза. После отново се изправих пред заключена врата. Зад нея стълбите слизаха още по-стръмно надолу. Около мен вече нямаше бетон, а грубо изсечен камък — значи съм стигнал до скалната основа на катедралата. Стените бяха ледено студени и влажни. Студен и влажен бе и въздухът. Тук нямаше модерно осветление, то остана далече назад. Пътя ми осветяваха полуразтопени свещи, закрепени в раздалечени една от друга поставки. Отдолу подухваше вятър. В мъждивата светлина подскачаха уродливи сенки. Но най-после бях избавен от звуците на месата.

А стълбите водеха все по-надолу и отново надолу — безкрай. Но ето че свършиха. Стъпих върху пода на естествена пещера. Редки синкави светлинки изтръгваха от плътния движещ се мрак очертанията на сталагмити и сталактити. Пламъчетата горяха в дланите на обикновено дезактивирани Ръце на славата, закрепени над входовете на тунелите. Знаех, че на висшите йерарси на йоанитите им се беше наложило да пуснат в ход цялото си влияние, за да получат разрешение от полицията за тези прибори. Нима наистина им трябваха за провеждане на изследвания? От един тунел се носеше шум на подземен поток, от друг се процеждаше мътна светлина, миришеше на тамян, чуваше се някакъв треперлив глас. Молитва, бдение, вълшебство или нещо друго?

Не исках да губя време, за да си изяснявам какво има там. Бързо се съблякох и събух. Скрих дрехите си в една чупка на близката скала. Ножа пъхнах в ластика на гащите си.

Насочих фенерчето срещу себе си и започнах трансформацията, като се постарах да не се поддавам на квазисексуални усещания. Набивах в настръхналата кора на главния си мозък за какво ми трябва преобразяването. Чувствата и мускулите на звяра трябва да служат на целта, поставена от човека.

Ето защо трансформацията вървеше трудно. Беше ми необходимо двойно повече време от обикновено. Безспорно, чувстваше се и влиянието на противо-магьосническите заклинания. Вероятно не бих успял да се превърна във вълк, ако не бяха хромозомите ми. А може и да се окажа по-голям вълшебник от тях?