Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Ножът падна от ръката ми и издрънча. В главата ми биеха камбани.

— Наистина ли?

— Да! Църковният обет не ми позволява да ви разкажа повече…

Скрих лицето си в ръце, между пръстите ми капеха сълзи.

— …но аз искам да ви помогна, мистър Матучек. Разкайвам се, че се поддадох на гнева си.

Вдигнах очи и забелязах, че той също плаче. След известно време дойдохме на себе си.

— Естествено, не бива да ви заблуждавам — заяви ми той. — Когато ви казах, че е еднакво лесно да се влезе в която и да е точка от времето, това не означава, че нямаме трудности… Всъщност съществуват такива проблеми, с които могат да се справят само нашите върховни адепти. На никого от живите геометри, дори да е гений, не би му се удало самостоятелно да намери пътя през тези измерения. За щастие обаче този въпрос не се отнася за нас. Просто исках да се успокоите, но въпреки това трябва да знаете как стоят нещата. Възможно е дъщеря ви наистина да е била отвлечена вследствие на моето проклятие. В такъв случай разбирам немилостта, в която съм изпаднал пред ръководството ни. Но дори и да е така, тя е под защитата на ангелите!

— Докажете ми го! — заповядах му аз.

— Ще се опитам. Отново нарушавам всички правила — на мен ми е наложена епитимия, а вие сте неверник. Но ще се опитам да призова някой ангел — Мармидон срамежливо се усмихна. — Кой знае, ако вие се отречете от заблужденията си, може пък дъщеря ви да се върне незабавно. Би било чудесно да спечеля човек с вашите способности и енергия за истинската вяра. Възможно е всичко, което се случи, да е именно целта на Бога!

Тази идея не ми се понрави. Честно казано, от нея дори ме втресе. Мармидон може да смята, колкото си иска, че съществото, което призовава, е с небесен произход, но аз не мисля така. Ала щом бях започнал, трябваше да съм готов да се срещна лице в лице и с нещо по-лошо от самия дявол.

— Да започваме.

Той отвори библията на друга страница. Текстът не ми беше познат. Падна на колене и започна да пее. Пронизителната, подскачаща ту нагоре, ту надолу мелодия късаше нервите ми.

В тунела се понесоха поривисти въздушни течения. Светлинките не угаснаха, но мракът стана по-плътен, сгъсти се. Струваше ми се, че умирам. И най-сетне се озовах в пронизана от писък тъмнина. Бях съвсем сам, заобикаляше ме безкрайна нощ. Страхът ми изчезна, но вместо него се появи толкова познатото ми безгранично отчаяние. Никога досега то не е било така силно — нито предишните три пъти, нито когато отвлякоха Валерия, нито когато майка ми умря. Тъй като всяка надежда за мен изчезна, аз познах суетата на всичко съществуващо. Любов, радост, чест — сега за мен това значеше по-малко от шепа пепел… Сякаш никога не ги е имало. В цялото огромно празно пространство съществувах единствено аз. Съвършено опустошен — АЗ!

Някъде в безкрайната далечина заблестя светлина и започна да се приближава към мен. Искра. Звезда. Слънце. Видях огромно лице, подобно на маска, взрях се в мъртвите му очи и равномерен глас прозвуча в мен като ударите на камбана:

— Часът настана. Въпреки ифрита, саламандъра, инкуба, въпреки действията на смъртните животът ти продължава. Въпреки волята и плановете ми. Предвиждам, че в този цикъл от развитието на света ти ще бъдеш един от най-върлите ми врагове. Предвиждам, че ще представляваш опасност за новия ми великолепен замисъл. Не желая да зная причината, поради която се опитваш да унищожиш моето дело — дали това се дължи на безсмислен призив на някой глупак или просто на твоята слабост. Но сега ти търсиш възможност да проникнеш в моята светая светих. Трепери, Стивън! Аз самият не мога дори да те докосна, но имам могъщи слуги, които ще изпратя срещу теб. По-могъщи от онези, които си срещал досега. Ако и за в бъдеще се опълчваш срещу мен, гибелта ти е неизбежна. Както подобава на един син на Адама, примири се със загубата си, създай си други деца. Престани да се намесваш в неща, които засягат цялото човечество. Занимавай се само със своите работи. Тогава те очакват здраве, благоденствие, богатство и дълъг живот. Но само ако сключиш мир с мене! В противен случай ще загинеш и ти, и всички, които те подкрепят и обичат. Трепери от мене!

Видението, гласът и мракът изчезнаха. Мокър от пот, се взрях в Мармидон с помътнели очи. Свещта мъждукаше… Не зная как съм се задържал на краката си. Мармидон излъчваше задоволство и потриваше ръце. Чувах думите му като през мъгла:

— Ето! Аз бях прав! Доволен ли сте? Нали беше великолепен? Ако бях на ваше място, щях да падна на колене и да възхвалявам Господа за милосърдието му.