Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Едва ли щях да изляза сух от водата, ако обстановката беше нормална. Но тя беше именно ненормална. Хористите бяха твърде възбудени, вниманието им бе приковано в суматохата, която кипеше долу. Мелодията звучеше неуверено, от време на време прекъсваше. Застанах на края на баритоновата група и отворих сборника на страницата, където беше разтворен и сборникът на съседа ми.

— Хафиус халиат ароура мерилен слиньон — пееше той. Най-добре и аз да издавам същите звуци. Нямаше да ми е лесно, защото ми липсват техните репетиции. Не можех правилно да произнеса повечето от думите и внимавах единствено да не се отклонявам много-много от мелодията.

Съседът ми ме погледна накриво. Той беше едър, дружелюбен на вид свещеник. Вероятно си е помислил, че с такова странно устройство на устната кухина не би трябвало да заставам тук. Дарих го с бледа усмивка.

— Тхатис етелетам тетес абесна русар — пропя съседът ми, като наблягаше на интонацията.

Хванах се за първата дошла ми наум мелодия, подобна на онази, която пееше съседът ми. Вторачих се в книжката и колкото се може по-неясно запях:

В общия хор номерът ми мина, ако не се смята, че пеех една гама по-ниско. Клирикът отвърна поглед. Тъй си и пеехме: той — химна, аз — моята си песен.

Предполагам, че за този час, който прекарах тук, би трябвало повечето грехове да ми бъдат опростени. Реших, че един час е тъкмо времето, което певецът мирянин може да посвети на това занимание, без да предизвика подозрения. Отварях си очите на четири и крадешком, но внимателно следях как върви издирването ми. Огромните размери и обърканата архитектура на катедралата ми помагаха. Бих могъл да се намирам в която и да е точка. Естествено, в търсенето ми беше впрегнато и магьосничество. Но вещерите имаха твърде малко ориентири, разполагаха само с онова, което Мармидон вече бе разказал за мен. Магията, направена ми от една от най-добрите вещици в Гилдията — Джини, ме защитаваше. Като тръгвах от къщи, тя направи всичко, зависещо от нея. Не беше лесно някой да ме проследи, дори онези същества, които най-могъщите адепти можеха да извикат на помощ. Но не биваше да чакам дълго — ако не се измъкна бързо оттук, скоро ще бъда мъртъв. Или ще ми се случи нещо по-лошо от смъртта… А с някаква частица от съзнанието си се радвах: опасността мобилизира силите ми, отчаянието, родено от срещата ми с изчадието на Ада там, в подземията, напълно изчезна. Главното е, че съм жив и ще направя всичко, на което съм способен, ще убия всекиго, който се изпречи между мен и любимите ми същества!

След известно време отново отвориха главния вход, макар и под надзора на монаси. Измислих как да ги измамя. Излязох от хора, съблякох стихара си и пак се превърнах във вълк. Северният коридор беше празен. На йоанитите, които бих срещнал там, явно им е провървяло. Бяха поставили охрана до всяка външна врата… и с това страстта им към лова угасна. Естествено, издирването ми продължаваше, но вече без шум, спокойно и методично, без да се дискредитира религиозната атмосфера в катедралата. Успях да не попадна пред очите на потерята — нали имах вълчи сетива! Търсех прозорец.

В стаите на долните етажи все имаше някой или вратите бяха заключени. Изкачих се на шестия етаж. Тук въздухът беше пропит с толкова омраза, че не можех да издържа дълго. Но пък намерих, каквото търсех — прозорец. Скочих (дали се реших, или ми помогна отчаянието — не зная), счупеното стъкло остави дълбоки рани върху кожата ми, но болката от тях беше нищо в сравнение с онази, която ме прониза, щом се стоварих от шестия етаж върху паважа.

Аз обаче бях вълк, раните ми не бяха смъртоносни и нямаше да остана инвалид за цял живот. Кървавата пихтия, в която се бях превърнал, се раздвижи и отново се опита да се групира в едно цяло. Всичко около мен бе залято с кръв. Усещах слабост и световъртеж. Това да ми е проблемът — повечко добра храна и всичко ще се оправи.

На небето все още блещукаха звезди, видимостта беше лоша, пък и вратарите сигурно вече са известени. Зная много неща… Шефовете на йоанитите изпитваха силно желание по-скоро да се справят с мен.

Съдрах със зъби остатъците от дрехите ми, оставих си само фенерчето — гънките на косматата ми кожа около шията добре го скриваха. Затичах към вратата, през която влязох в двора на катедралата.

— Здравей, кученце — поздрави ме познатият ми пазач. — Откъде се взе тук?