Пол Андерсън - Операция „Хаос“

— К-к-какво? — едва успях да раздвижа езика си.

— Ангел! Ангел!

Съвзех се. Имах усещането, че съм се измъкнал от бушуващ поток, макар че в сърцето ми имаше само празнота. Но умът ми продължаваше да работи по инерция, устните ми сами проговориха:

— Вероятно сме видели по различен начин едно и също същество. Какво видяхте вие?

— Увенчана с корона глава, блестящи крила — Мармидон почти пееше. — Дъщеря ви е в безопасност. Тя ще ви бъде върната, когато окончателно се разкаете. И тъй като върху нея приживе е паднала божията благодат, тя ще бъде причислена към светиците на истинската църква.

Какво пък, помислих си, не за пръв път Врагът използва за собствените си цели хора, които искрено вярват, че служат на Бога. Кой беше казал, че „в Ада земята е постлана с черепите на некръстени деца“? И на какъв Йехова се е покланял този, който е измислил това?

— А вие какво видяхте? — ме попита Мармидон.

Трябваше ли да скрия какво изпитах?

Вероятно не. Какво ще спечеля от това?…

Размислите ми бяха прекъснати от нови звуци — шум от приближаващи се гласове и стъпки.

— А ако го няма тук?

— Ще почакаме два-три часа.

— В тази гробница?

— Всичко е в божиите ръце, братко.

Изтръпнах. Идваха двама, съдейки по шума от сандалите им — монаси. Те бяха огромни на ръст, камъкът под краката им потреперваше. Изглежда адептът, когото срещнах горе, се е усъмнил или заклинанието на Мармидон и появата на „ангела“ бяха зарегистрирани някъде. А може би и двете заедно. Ако имат намерение да ме хванат, аз съм предупреден. А сега животът ми е ценен, защото трябва да се върна в къщи с информацията, която ще помогне за връщането на Вал.

Насочих фенерчето срещу себе си. Едва след като извърших трансформацията, дочух как Мармидон хленчи. Добре, че нямах много време. Бях вълк и емоциите ми бяха вълчи. Ако имах време, направо щях да му прегриза гърлото. Нейсе… Като сива мълния се стрелнах извън килията.

Тъмнината ми помогна: монасите не ме забелязаха, докато не се изравних с тях. Ето ги — и двамата охранени, единият с тояга, другият с 45-милиметров автоматичен пистолет. Именно между неговите крака се промъкнах. Той се олюля и падна. Другият стовари с трясък тоягата си върху гърба ми. За миг движенията ми се забавиха. Май ми беше счупил някое ребро. Макар и с мъка, аз се втурнах напред. Пистолетът изтрещя и по камъка до мен изплющя куршум. Ако в пълнителя има сребърен патрон, да ме улучат означаваше смърт. Трябва да бягам!

Излетях нагоре по стълбата. Монасите останаха назад, но вече бе вдигната тревога, камбанен звън проряза мелодията на химна. Може би преследвачите ми имаха джобно кълбо — радиотелефон? И то изработен в някое от предприятията на „Източници на норните“? Нахълтах в преддверието на първия етаж. Тук някъде трябваше да има друга врата, но аз не знаех къде. Добре че вълкът може да развие скорост, равна на тази, с която се разпространяват лошите новини. Проврях се през завесата, отделяща ризницата 29 29 Ризница — помещение за съхраняване на свещенически одежди в църквата. Бел.прев. , където пееше хорът, преди някой от канцеларията, останал нощна смяна, да успее да надникне или да се появи изневиделица сънен монах.

Църквата кипеше. Вратата към страничната капела се разтвори с трясък под тежестта на тялото ми. Погледнах нататък — пеенето продължаваше, но около средния кораб тичаха и викаха хора. В момента двамина затваряха вратата към вестибюла. Нямаше накъде да бягам.

Чух трополене на крака по коридора. Йоанитите не знаеха къде съм се дянал, а някои от тях бяха смутени от внезапната непонятна тревога. Но въпреки това времето ми бе малко, всеки момент някой можеше да надникне тук.

Сетих се как трябва да постъпя. Не зная причината за това недостъпно за вълчия ми мозък озарение. Изглежда, подчинявайки се на инстинкта, натиснах с предната си лапа бутона на фенерчето. Сините светлинки не пречеха на преобразяването и аз се превърнах в човек. Втурнах се обратно в ризницата, грабнах един стихар и го нахлузих през главата си. Стигна почти до петите ми. Нозете ми оставаха боси, но се надявах никой да не го забележи.

За рекордно късо време се изкачих на балкона, където пееше хорът.

Спрях под арката на входа и се огледах, за да преценя ситуацията. Мъжете и жените бяха групирани по гласове. Всички държаха в ръце сборници с химни, няколко от тях имаше и на масата. Оттук олтарът долу и куполът горе изглеждаха потресаващо. Нямах време за губене, взех си един сборник от масата и тържествено се насочих към хора.