Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Отвъд последната къща по Тръниън Пайк в Уайнсбърг се ширеше необятен простор от равни поля. Тия поля принадлежат на фермери, които живеят в града и привечер се прибират по Тръниън Пайк в своите леки, поскърцващи каруци. По полята растат ягоди, малини и други дребни плодове. В късните подиробеди на знойното лято, когато пътят и полята са застлани с прахоляк, пепелива мараня тегне над просторната равна шир. Като погледнеш пред себе си, все едно виждаш море. Напролет, когато земята е зелена, впечатлението е съвсем различно. Тогава земята заприличва на обширна зелена билярдна маса, по която щъкат усърдно ситнички човешки насекоми.

В детските си години, а и по-късно — като млад момък, Джордж Уилард имаше навика да се разхожда по Тръниън Пайк. Зимните нощи го бяха сварвали сред откритите ширни простори, когато всичко е потънало в сняг и само луната наблюдава отгоре; идваше тук и в есента, когато свирят пронизващи ветрове, и в летния здрач, когато въздухът трепти от песните на насекомите. В това априлско утро Джордж искаше пак да отиде там, да се поразходи в тишината. Стигна до мястото, където пътят се гмурва край малкото поточе — на около две мили от града, — после се обърна и пое мълчаливо назад. Когато стигна главната улица, продавачите метяха тротоара пред магазинчетата.

— Хей, Джордж! Какво е настроението преди заминаването? — подвикваха те.

Влакът за запад тръгва от Уайнсбърг в седем и четиридесет и пет сутринта. Кондуктор е Том Литъл. Неговият влак пътува от Клийвланд до гарата, където прави връзка с централната железопътната линия, с крайни спирки в Чикаго и Ню Йорк. В железничарските среди на Том му викат „леката служба“. Той се връща при семейството си всяка вечер. Пролет и есен прекарва неделните дни в риболов по езерото Ери. Том има кръгло румено лице и малки сини очи. Познава жителите на селищата, покрай които минава влакът му, по-добре, отколкото един човек от големия град познава обитателите на своя жилищен дом.

В седем часа Джордж се зададе по склона откъм „Ню Уилард Хаус“. Том Уилард носеше багажа му. Синът бе пораснал по-висок от бащата.

Всички на перона стиснаха ръка на младия човек. Десетина души, пък и повече, се въртяха наоколо. После те се разбъбриха за свои си дела. Дори Уил Хендерсън — който иначе беше ленивец и често спеше до девет — сега се бе измъкнал от постелята. Джордж бе притеснен. Гъртруд Уилмот — висока кльощава жена към петдесетте, която работеше в уайнсбъргската поща, излезе на перона. Никога досега не бе обръщала внимание на Джордж. А сега се спря и подаде ръка. В две-три думи изрази онова, което всички мислеха:

— На добър час! — отчетливо издума тя и отиде да си гледа работата.

Когато влакът пристигна, Джордж изпита облекчение. Побърза да се метне в него. Хелън Уайт се поява тичешком откъм Мейн Стрийт, надяваше се да си кажат някоя дума на разлъка, ала Джордж бе вече седнал и не я видя. Когато влакът потегли, Том Литъл му продупчи билета, ухили се и макар добре да се знаеше с Джордж и да знаеше в какво приключение се впуска момчето, не продума. Том бе виждал хиляди джорджуилардци, които напускат родното си място и потеглят за големия град. Това събитие за него бе обичайно всекидневие. Някакъв пътник от вагона за пушачи току-що бе поканил Том да отидат заедно на риболов по залива Сандъски. Том бързаше да приеме поканата и да уговорят подробностите.

Джордж огледа вагона наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, после измъкна портфейла и преброи парите си. Мисълта му бе заета от желанието да не изглежда зелен. Последните думи на баща му бяха наставления за държането му, като пристигне в големия град.

— Отваряй си очите! — бе казал Том Уилард. — Гледай си в парите! Стой буден! Това се иска. Не позволявай никой да те вземе за глупак!

След като преброи парите си, Джордж Уилард погледна навън и откри с изненада, че влакът все още не бе излязъл от Уайнсбърг.

Младият човек, който изоставяше градчето си, за да се сблъска с опасностите на живота, потъна в размисъл, ала не мислеше за нищо значително или драматично. Събития като смъртта на майка му, раздялата с Уайнсбърг, неизвестността на бъдещето му в големия град или важните сериозни страни от живота въобще не му минаваха в главата.

Мислеше си за незначителни неща — за Търк Смолит, който буташе заранта количка с дъски по главната улица на градчето, за високата, красиво облечена жена, дето веднъж пренощува в хотела на баща му, за Бъч Уийлър — човекът, който палеше уличните фенери в Уайнсбърг и припкаше забързано в летния здрач с факла в ръка, за Хелън Уайт, която, застанала край прозореца на уайнсбъргската поща, лепеше върху плик пощенска марка.