Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

За самата Хелън Уайт също бе настъпил период на промяна. Онова, което изпитваше Джордж, изпитваше и тя, ала по своя си начин на млада жена. Не бе вече момиче и копнееше да достигне изяществото и красотата на женствеността. Бе се завърнала от Клийвланд, там посещаваше колеж, за да прекара у дома един ден по времето на панаира. И у нея вече се раздвижваха спомени. През деня стоя на трибуната с един млад мъж, преподавател в колежа, който гостуваше на майка й. Този млад човек бе страхотно придирчив и тя мигновено прецени, че не отговаря на стремленията й. Беше й драго да я виждат с него на панаира, защото той бе добре облечен и все пак — непознат. Добре си даваше сметка, че присъствието му ще направи впечатление. През деня бе щастлива, ала почна ли да се свечерява, взе да става неспокойна. Искаше й се да пропъди преподавателя, да се отърве от присъствието му. Докато седяха двамата на трибуната и очите на бившите й съученици се спираха върху нея, тя проявяваше прекалено внимание към събеседника си, което го заинтригува.

— Един човек на науката има нужда от пари. Трябва да се оженя за жена с пари — разсъждаваше той.

Хелън Уайт мислеше за Джордж Уилард, а в това време той угрижено сновеше сред навалицата, мислейки за нея. Хелън си спомни лятната вечер, когато двамата се разхождаха и й се искаше пак заедно да се разхождат. Смяташе, че месеците, прекарани в големия град, посещението на театри, видът на огромните тълпи по осветените булеварди — всичко това издълбоко я е променило. Искаше й се той да почувства, да осъзнае промяната в същността й.

А лятната вечер, оставила такава неизличима бразда в паметта на младия момък и на девойката — трезво погледнато — премина по страшно глупав начин. Излязоха извън градчето и тръгнаха по междуселски път. Спряха край оградата на една нива с млада царевица, Джордж свали сакото си и го провеси през ръката си.

— Аз останах тук в Уайнсбърг… е, да… още не съм заминал, но вече пораснах — бе казал той. — Чета книги, размишлявам. Ще се опитам да постигна нещо в живота. — Е — поясни той, — това не е важно. Може би е по-добре да млъкна.

Смутеният юноша постави ръка върху ръката на момичето. Гласът му трепереше. Тръгнаха обратно по пътя за града. В отчаянието си Джордж почна да се перчи:

— Аз ще стана голям човек, най-големият, който е живял тук, в Уайнсбърг — заяви той. — Искам и ти да направиш нещо, ама не знам какво. Може би това не ми влиза в работата. Иска ми се да опиташ да станеш различна от другите жени. Разбираш смисъла. Не ща да ти се бъркам, пак ти казвам. Искам да си красива. Ето на̀ — това искам.

Гласът на момчето се изгуби и в мълчание стигнаха града, после тръгнаха по улицата, където бе домът на Хелън Уайт. Пред портата той опита да каже нещо внушително. Словата, които бе подготвял, му минаха през ума, ала му се сториха напълно безсмислени.

— Аз мисля… аз едно време мислех… на мене ми бе хрумнало, че ти ще се омъжиш за Сет Ричмънд. Сега вече знам, че няма. — Това бе всичко, което можа да издума, а тя влезе през портата на двора и тръгна към къщата.

В топлата есенна вечер, докато стоеше до стълбището и гледаше потоците от хора по Мейн Стрийт, Джордж Уилард си припомни разговора край полето с младата царевица и го хвана срам от себе си. Гъмжилото от хора се блъскаше по улицата като стадо, затворено в кошара. Каручки и фургони почти задръстиха тясното шосе. Духовата музика свиреше, хлапетии се гонеха по тротоара, навираха се в краката на хората. Млади мъже с лъснали червендалести лица непохватно пристъпяха с девойки подръка. Над един от магазините, в някакво помещение, където щеше да има танци, цигулари настройваха инструментите си. Накъсани звуци политаха надолу през отворения прозорец и се понасяха сред врявата от човешки говор и тръбния вой на музиката. Бъркотията от какви ли не шумове изостри нервите на младия Уилард. Навсякъде, от вси страни животът напираше, бликаше и сякаш се затягаше като обръч около него. Прищя му се да побегне, да остане сам, да размисли.

— Щом иска толкова, да си остане с оня човек. Какво ме засяга? Какво значение има за мен? — изръмжа той и тръгна по Мейн Стрийт. Мина през бакалницата на Хърн и сви в една странична улица.

Чувстваше се тъй самотен и посърнал, та му идеше да заплаче, ала гордостта го тласна да закрачи бързо напред като размахваше ръце. Стигна до конюшнята на Уесли Мойър, спря в сянката да послуша група мъже, които говореха за следобедните конни надбягвания, завършили с победата на Тони Тип, жребеца на Уесли. Тълпа се бе струпала пред входа на конюшнята, а пред тълпата крачеше Уесли, подрипваше напред-назад, надуваше се. В ръка държеше камшик и често-често почукваше в земята. Малки кълбета прах се вдигаха в светлото петно под лампата.