Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Младежът влезе в стаята си и затвори вратата. Усети някаква странна, непозната празнота в стомаха си. Седна за миг, заби очи в пода, после рипна и изфуча навън. Тръгна по перона на гарата, по улиците из центъра, мина край гимназията и почти непрестанно мислеше за своите си неща. Усещането за смъртта още не бе го завладяло, дори изпитваше нещо като досада, че майка му се помина тъкмо тоя ден. Бе получил току-що записчица от Хелън Уайт, дъщерята на тукашния банкер, в отговор на негова бележка.

— Тая вечер можехме да се срещнем, а сега ще трябва да отложим — ядно си мислеше той.

Елизабет издъхна в петък следобед в три часа. Сутринта бе дъждовна и студена, ала подиробед се показа слънце. Преди да склопи очи, тя лежа напълно скована цели шест дни — не можеше ни да продума, ни да помръдне, само мисълта и очите й бяха живи. Три от тия шест дни тя се бори, мислеше за момчето си, мъчеше се да издума нещо за бъдещето му, а в очите й се четеше толкова трогателна просба, че който я видя, години наред не можеше да заличи спомена за умирающата. Та дори Том Уилард, който все нещо роптаеше срещу жена си, забрави огорчението си, от очите му закапаха сълзи и потънаха в мустаците му. Мустаците му вече сивееха и той ги боядисваше. Боята разтваряше с някакво масло и когато отри с длан сълзите, запрели в мустаците, те се разнесоха като облак от мъгляви пръски. В скръбта си Том Уилард в лице бе заприличал на куче, скитало се дълго в лютия студ навън.

Джордж се прибра откъм Мейн Стрийт по тъмно в деня на майчината си смърт и след като влезе в спалнята си да се среши и изчетка дрехите си, мина по коридора и отиде в стаята, дето лежаха мощите й. Свещица гореше на тоалетната масичка до вратата и доктор Рийфи седеше на стол край леглото. Докторът се изправи и понечи да си тръгне. Протегна ръка, сякаш да поздрави младежа, после си я прибра непохватно. Въздухът в стаята тегнеше от присъствието на двете смутени човешки души и мъжът побърза да си иде. Синът на покойната седна на стола и забоде очи в земята. Замисли се отново за свои неща и окончателно реши да промени живота си, да се махне от Уайнсбърг.

— Ще отида в някой голям град. Може да си намеря работа във вестник — рече си той, после мислите му се отплеснаха към момичето, с което трябваше да бъде тая вечер, и отново се подразни от този развой на събитията, дето попречи на срещата му.

В мъждиво осветената стая, където лежеше покойната, младият мъж се умисли. Умът му заигра с мисли за живота, както умът на майка му си бе играл с мисли за смъртта. Затвори очи и си представи как младите розови устни на Хелън Уайт се сливат с неговите. По тялото му премина тръпка, пръстите му се разтрепераха. И тогава му стана нещо. Момчето скокна на крака, изопна се вцепенено. Загледа тялото на покойницата под чаршафите, задави го срам от собствените му помисли и избухна в плач. После нова идея се роди в съзнанието му и той се огледа виновно наоколо, сякаш се боеше да не го наблюдават. Лудост обзе Джордж Уилард да повдигне чаршафа от тялото и зърне лицето на майка си. Тази мисъл се загнезди упорито в главата му. Взе да вярва, че не майка му, а друга някоя лежи на постелята пред него. Тази вероятност му се струваше тъй реална, че стана направо непоносима. Тялото под чаршафите бе източено и в смъртта изглеждаше младо и грациозно. За момчето, обладано от чудатия мираж, то бе неизречимо красиво. Чувството, че тялото пред него е живо, че всеки миг дивна хубавица ще се надигне от постелята и ще застане очи в очи с него, бе тъй завладяващо и всемогъщо, че сили не му стигаха да издържи на напрежението. Протегна ръка на няколко пъти. Веднъж досегна и попривдигна бялото платно, дето я покриваше, ала куражът го напусна и той, като доктор Рийфи, се обърна и излезе от стаята. В коридора пред вратата се олюля и разтрепера, та трябваше да се подпре с ръка в стената да не падне.

— Това не е моята майка. Моята майка не е там — прошепна си той и отново го разтърсиха страх и съмнения.

Когато леля Елизабет Суифт — която идваше да бди край мъртвата — се подаде от една съседна стая, той мушна ръка в нейната, зарида и заблъска глава, обезумял от скръб.

— Мама умря — изрече той и като забрави за жената до себе си, обърна глава и загледа вратата, откъдето току-що бе излязъл.

— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — на глас мълчеше момчето, тласкано от неведома сила.

А осемстотинте долара, които покойната толкова дълго бе крила и които трябваше да подпомогнат Джордж Уилард в големия град, лежаха в тенекиената кутия зад мазилката до крака на майчиния му креват. Елизабет ги бе скрила така седмица след сватбата си, като разкърти стената с пръчка. После повика един от работниците, дето по онова време мъжът й бе наел, и той замаза дупката.