Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Жената отвори дума за някаква случка, станала един подиробед, месец-два след сватбата. Заговори с по-твърд глас.

— Късно след пладне излязох да се разходя сама с каручката — казваше тя. — Имах си двуколка и малко сиво пони, което давах в конюшнята на Мойър. Том боядисваше стаите в хотела, слагаше нови тапети. Имаше нужда от пари и се чудех дали да му дам тия осемстотин долара, дето ми остави татко. Някак не можех да се реша. Не ми бе по сърце тоя човек. В ония дни ръцете и лицето му бяха оплескани с боя, целият миришеше на боя. Мъчеше се да постегне стария хотел, да го лъсне като нов.

Разчувстваната жена изопна гръб на стола и махна с ръка отривисто, по момичешки, припомняйки си самотното препускане в пролетния ден.

— Беше облачно, грозеше буря. От черните надвиснали облаци зеленината на дърветата и тревата така страшно изпъкваше, че очите ме заболяха. Карах миля или повече по Тръниън Пайк, после кривнах в един черен път. Малкото конче пъргаво катереше хълмовете и се спускаше надолу. Ставах неспокойна. Разни мисли почнаха да напират в главата ми, исках да се отърва от тях. Зашибах кончето. Черните облаци се снишиха, закапа дъжд. Исках да литна с шеметна бързина, да препускам напред, да не спирам. Исках да се отърва от града, да се отърва от дрехите си, от венчилото си, от тялото си, от всичко. Едва не уморих кончето, така го карах да препуска и когато то съвсем остана без сили, скокнах от каручката и хукнах в мрачината, додето паднах и се нараних. Исках да избягам от всичко, ала в същото време исках да бягам към нещо. Разбираш ли, драги, какво ми е било?

Елизабет скокна от стола и заснова из кабинета. Тя крачеше, а доктор Рийфи си мислеше, че не е виждал досега човек да стъпва така. Цялото й тяло се полюшваше в някакъв ритъм, който го опияняваше. Когато тя приближи и коленичи на пода до стола му, той я взе в прегръдките си и пламенно я зацелува.

— Плаках по целия път към къщи — рече тя, опитвайки да продължи разказа за своето лудешко препускане, но той не я слушаше.

— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — шептеше той, сякаш притискаше в прегръдките си не сломената четиридесет и една годишна жена, а хубава невинна девойка, откъснала се по някакво чудо от тялото на грохналата жена.

Доктор Рийф видя жената, която държа в прегръдките си, едва след нейната смърт. В оня летен следобед в кабинета, когато бе готов да й стане любовник, една гротескна, незначителна случка сложи край на любовното му увлечение. Както стояха силно притиснати един към друг, тежки стъпки затрополиха по стъпалата към кабинета. Двамата рипнаха уплашено и разтреперани се заслушаха. Тупурдията по стълбището бе вдигнал един от продавачите на текстилния магазин „Париж“. Стовари с гръмовен трясък една празна кутия върху камарата от боклуци и заслиза тежко надолу. Елизабет си тръгна почти незабавно. Онова, което се събуди в душата й, докато говореше на едничкия си приятел, тутакси замря. Бе лудо възбудена, възбуден бе и доктор Рийфи, и не искаше повече да говорят. Тръгна по улицата, а кръвта в жилите й още пееше, но щом зави от Мейн Стрийт и видя пред себе си светлините на „Ню Уилард Хаус“, тя изтръпна, коленете й се разтрепераха — имаше чувството, че всеки миг ще се свлече на земята. Последните месеци от живота си болната жена прекара, жаждайки за смъртта. Тръгна по пътя за отвъдното, търсеща, бленуваща. Смъртта за нея добиваше човешки образ, тя си я представяше ту като снажен чернокос юноша, завтекъл се по билото на хълма, ту като корав, сдържан мъж, белязан от бремето на живота. Протягаше тя ръка в мрачината на своята стая, измъкваше я изпод завивките и мислеше за смъртта като за живо същество, протегнало към нея своята ръка.

— Потърпи, любими — казваше тя. — Бъди все така млад, красив, ала потърпи!

Вечерта, когато болестта положи тежката си ръка върху нея и провали намерението й да каже на сина си Джордж за скритите осемстотин долара, тя се измъкна от постелята, пропълзя досред стаята, молейки смъртта за още час живот.

— Почакай, скъпи! Момчето! Момчето! Момчето! — просеше тя и се мъчеше с все сили да се отскубне от прегръдките на любимия, за когото тъй страстно бе жадувала.

Елизабет се помина в един мартенски ден, в годината, когато синът й Джордж навърши осемнайсет, ала момъкът все още нямаше ясна представа какво означава нейната смърт. На това само времето можеше да го научи. От месец насам я гледаше бледа, безмълвна и неподвижна в постелята, докато настъпи оня ден, когато докторът го спря в коридора и му рече няколко думи.