Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

В единайсет часа Том се върна в града. Джордж Уилард го видя как плете крака из улиците и го отведе в печатницата на вестника. Ала тутакси се изплаши, че пияното момче може да омърси пода и му помогна да се облекчи навън, в тъмната пресечка.

Репортерът се притесни от Том Фостър. Пияното момче говореше за Хелън Уайт, казваше, че заедно ходили на морския бряг, че се любили. Джордж бе зърнал Хелън и баща й по улицата същата вечер и реши, че Том не е с всичкия си. Чувството към Хелън Уайт, което се таеше в сърцето му, лумна и той се разлюти:

— Стига с тия приказки! — рече той. — Няма да позволя да месиш името на Хелън Уайт в разни врели-некипели. Няма да допусна! — Разтърси раменете на Том, мъчейки се да го накара да проумее. — Млъкни, ти казвам! — повтори той.

Двамата младежи, събрани по такъв странен начин, останаха в печатницата три часа. Когато Том се пооправи, Джордж го изведе да се поразтъпчат. Излязоха извън града, седнаха на един дънер в края на гората. Нещо в смълчаната нощ ги сближаваше и когато главата на пияното момче се избистри, подхванаха разговор:

— Добре че се напих — рече Том Фостър. — Беше ми за урок. Повече няма да го правя. Ама след пиенето по-трезво ще мисля за някои неща. Разбираш каква е ползата.

Джордж Уилард не разбра, ала раздразнението от честото споменаване на Хелън Уайт отмина и той усети привързаност към това бледо, развълнувано момче, привързаност, каквато не бе изпитвал към друг. Настояваше с майчинска загриженост Том да не седи на едно място, да се раздвижат. Върнаха се отново в печатницата и умълчани постояха на тъмното.

Репортерът не можа да си изясни причината за постъпката на Том Фостър. Когато Том отново отвори дума за Хелън Уайт. Джордж кипна и почна да ругае:

— Стига е тия приказки! — скастри го той. — Не си бил с нея. Кое те кара да го казваш? Кое те кара да дрънкаш тия неща? Млъквай вече, чуваш ли?

Том се наскърби. Не можеше да се скара с Джордж Уилард, защото бе неспособен за караници, затова стана да си върви. Но понеже Джордж Уилард упорстваше, той протегна ръка, сложи я върху рамото на по-голямото момче и се опита да обясни:

— Е — смирено каза той, — не знам кое ме накара. Знам само, че бях щастлив. Сега ще разбереш. Хелън Уайт ме направи щастлив, нощта също. Исках да страдам, да ме боли. Мислех, че това ми е нужно. Исках да страдам, защото всеки страда и всеки греши. Много нещо мислех да направя, но нямаше смисъл. Само щях да нараня другиго.

Том Фостър повиши глас, за първи път в живота си се развълнува:

— Това бе все едно че се любих — обясни той. — Не ме ли разбираш? Това чувство ме нараняваше, караше всичко да ми изглежда чудато. Затова го направих. Доволен съм. Научи ме на нещо, а от това имах нужда. Не разбираш ли? Исках да проумея някои неща. Затова го направих.

Стълбището, което водеше към кабинета на доктор Рийфи в Хефнъровата сграда над текстилния магазин „Париж“, бе едва-едва осветено. В началото на стълбището висеше лампа с мръсно шише, закрепена със скоба за стената. Лампата имаше тенекиен отражател, покафенял от ръжда и посипан с прах. Хората, които се качваха нагоре, следваха стъпките на мнозината, изкачили се преди тях. Меките дъски на стъпалата се бяха поддали под тежестта на нозете и дълбоки вдлъбнатини отбелязваха пътя.

Горната площадка на стълбището имаше чупка вдясно и оттам се излизаше пред вратата на доктора. Вляво се намираше тъмен коридор, пълен с боклуци. Стари столове, дърводелски магарета, четирикраки стълби и празни кафези лежаха в мрака и чакаха да ожулят нечии крака. Грамадата боклуци принадлежеше на текстилния магазин „Париж“. Хрумнеше ли им да се отърват от някой тезгях или ненужни рафтове, продавачите помъкваха всичко нагоре по стълбището и го изхвърляха върху грамадата.

Кабинетът на доктор Рийфи бе просторен като хамбар. Кръгла като кюмбе печка се мъдреше насред стаята. В краката й бяха посипани стърготини и масивни талпи, заковани в пода, им пречеха да се разнасят наоколо. До вратата стоеше огромна маса — някога тя била част от обзавеждането на Хериковата шивалня, — използвали я да излагат върху нея изработените по поръчка дрехи. Сега масата бе отрупана с книги, шишенца, хирургически инструменти. Съвсем накрая имаше три-четири ябълки, оставени от Джон Спаниард — той се занимаваше с кръстоска на овошки, бе приятел на доктор Рийфи и беше изтърсил ябълките от джобовете си още от вратата.

Доктор Рийфи бе висок и тромав човек на средна възраст. Още я нямаше сивата брада, която по-сетне си пусна, но на горната му устна растяха кестеняви мустаци. Не беше така изискан, както след време, като взе да остарява, и все се чудеше къде да дене ръцете и краката си.