Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Том Фостър дойде в Уайнсбърг от Синсинати, когато бе още младо момче и можеше да натрупа куп нови впечатления. Баба му бе израсла в една ферма недалеч от града и като момиче учела в Уайнсбърг, който по онова време бил същинско село с дванайсетина или петнайсетина къщи, струпани около смесения магазин на шосето Тръниън Пайк.

Ех, какъв живот бе водила старицата, след като напусна забутаното градче, и каква сърцата и оправна излезе тая дребничка инак женица! Бе ходила в Канзас, в Канада, дори в грамадния Ню Йорк, и с мъжа си, механик, пътуваше навред, додето той се помина. След време се премести при дъщеря си, която също бе женена за механик и живееше в Ковингтън, Кентъки, точно срещу Синсинати, отвъд реката.

Оттук започнаха тежки времена за бабата на Том Фостър. Най-напред — полицай застреля зет й по време на стачка, после майката на Том се залежа болна и също почина. Бабата имаше малко спестени парици, ала те се стопиха покрай болестта на дъщерята и разноските по двете погребения. Старата, съсипана жена се хвана да слугува и заживя с внучето си над един вехтошарски магазин, в малка забутана уличка в Синсинати. Цели пет години жулеше дъсчените подове на канторите в една сграда, сетне се хвана като миячка на съдове в ресторант. Ръцете й целите се изкривиха и деформираха. Като хванеше парцал или дръжката на метла, те заприличваха на изсъхналото стебло на стара лоза, вкопчила се в някое дръвче.

Старата жена се завърна в Уайнсбърг веднага щом се откри възможност. Прибирайки се една вечер след работа, намери портмоне, вътре с трийсет и седем долара и това реши проблема й. За момчето пътуването бе страхотно приключение. Минаваше седем вечерта, когато баба му, стиснала здраво портмонето в старите си ръце, се прибра у дома толкова развълнувана, че едва говореше. Настояваше да се махнат от Синсинати още същата нощ, казваше, че ако осъмнат тук, на заранта собственикът на парите непременно ще ги открие и ще имат неприятности.

По целия път до гарата Том — тогава шестнайсетгодишен — се мъкнеше редом със старицата, понесъл на гръб всичкото им имущество на тоя свят, свито на вързоп в старо протрито одеяло. Бабата пристъпяше отстрани, ръчкаше го да върви по-живо. Старата й беззъба уста нервно потръпваше и когато Том капна и на една пресечка понечи да свали вързопа, за да поеме дъх, тя го дръпна от ръцете му и ако не й бе попречил, щеше да го метне на своя гръб. Настаниха се във вагона и щом влакът излезе от чертите на големия град, бабата взе да ликува като младо момиче и весело да бъбри — момчето не я бе чувало досега да бъбри така.

Цяла нощ, докато влакът тракаше по релсите, бабата разказваше на Том спомени от Уайнсбърг, говореше му колко ще е доволен да живее там — да работи по нивите, да стреля по дивите зверчета из горите. Не можеше да повярва, че онова мъничко селце, което напусна преди петдесет години, в нейно отсъствие се е превърнало в цъфтящ град, и когато сутринта влакът спря в Уайнсбърг, тя не искаше да слезе.

— Аз едно мислех, то друго излезе. Май няма да ти е леко тука — рече тя, после влакът замина по пътя си, а двамата стояха стъписани пред Албърт Лонгуърт, гаровия носач, и не знаеха накъде да хванат.

Ала Том Фостър се оправи добре. Бе от тия, дето навсякъде се оправят. Мисис Уайт, жената на банкера, взе баба му да помага в кухнята, а момчето стана коняр в новия тухлен обор на банкера.

В Уайнсбърг прислуга трудно се намираше. Жената, която искаше помощ в домакинската работа, наемаше „слугинчета“, ала те настояваха да се хранят на масата заедно със семейството. На мисис Уайт й бе дошло до гуша от тия слугинчета и веднага използва удобния случай да пипне старицата, дълго живяла в голям град. За момчето Том приготви една стаичка над обора.

— Ще коси тревата, ще го пращам по поръчки, когато около конете не е нужен човек — обясни тя на мъжа си.

Том Фостър бе доста дребничък за годините ся, имаше грамадна глава и твърда черна коса, която вечно стърчеше нагоре. Четинестата коса правеше главата му още по-грамадна. Ала гласът му бе мек — по-мек глас човек не може да си представи — и самият Том бе толкова кротък и благ, че се вля в живота на града, без да привлече нечие внимание.

Да се чуди човек отде се взе тая благост у Том Фостър. В Синсинати живееше в квартал, където из улиците вилнееха апашки банди, и още от ранното си детство — когато се формираше характерът му — той скитосваше с разюзданите момчетии. За кратко работеше като куриер на една телеграфна компания и разнасяше телеграми из квартал, осеян с публични домове. Жените от тия домове познаваха и обичаха Том Фостър, обичаха го и момчетата от апашките банди.