Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— За такова нехайно скривалище никой не би се сетил — казваше си той, мислейки за крадци.

Елмър измъкна двайсет долара — две банкноти от по десет, — парите бяха навити на руло, трябва да имаше около четиристотин, всичкото останало от продажбата на фермата. После върна кутията под стърготините, излезе тихомълком от предната врата и отново пое по улиците.

Идеята, която според него можеше да сложи край на всичките му злочестини, бе доста проста.

— Ще се махна оттука, ще избягам от къщи — говореше си той. Знаеше, че един местен товарен влак минава през Уайнсбърг в полунощ на път за Клийвланд и стига там призори. Ще се промъкне незабелязано във влака, а добере ли се веднъж в Клийвланд, ще се изгуби сред тамошната навалица. Ще почне работа в някоя работилница, ще се сдружи с други работници и ще се промени до неузнаваемост. Тогава ще почне да говори и да се смее. Вече няма да е особняк, ще завърже приятелства. И в неговия живот ще има смисъл и топлинка, както в живота на другите.

Дългият непохватен младеж, който вървеше с широка крачка из уайнсбъргските улици, се изсмя на себе си, задето се бе ядосал, пък и малко се бе побоял от Джордж Уилард. Реши да проведе разговора си с младия репортер, преди да напусне града, да му каже някои неща, може би дори да го предизвика, а чрез него да предизвика целия град.

Пламнал от нова самонадеяност, Елмър се качи до канцеларията на хотел „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Момче със сънливи очи лежеше на походно легло. То не получаваше заплата, но се хранеше в хотелската столова и с гордост носеше званието „нощен служител“. Пред момчето Елмър бе смел, настъпателен.

— Върви го събуди! — изкомандва той. — Кажи му да дойде на гарата. Трябва да го видя, а заминавам с товарния. Кажи му да се облече и да дойде. Нямам много време.

Среднощният влак бе свършил работата си в Уайнсбърг и железничарите скачваха вагони, размахваха фенери, готвеха се за своя път на изток. Търкайки очи, Джордж Уилард, пак с новото си палто, дотича на перона, горящ от любопитство.

— Ей ме на̀! Какво искаш? Нещо да ми кажеш, така ли?

Елмър се помъчи да обясни. Облиза устни, погледна към влака, който почваше да пъшка и набира тяга.

— Ами… виждаш ли — поде той, после загуби контрол над езика си. — Да ме операт и изгладят. Да ме операт, изгладят и колосат! — изломоти той несвързано.

Побеснял от яд, Елмър Каули се развилня по перона край пухтящия влак. Светлини заиграха високо в тъмата, заподскачаха пред очите му. Той измъкна двете десетдоларови банкноти от джоба си и ги натика в ръката на Джордж Уилард.

— Вземи ги — изкрещя той. — Не ги искам. Дай ги на татко. Аз ги откраднах.

Извърна се, озъби се от гняв и дългите му ръце запориха въздуха. Като човек, който се бори да се отскубне от нечии лапи, той заудря, сипейки юмрук след юмрук по гърдите, по врата и лицето на Джордж Уилард. Почти в несвяст младият репортер се изтърколи на перона, зашеметен от чудовищната сила на ударите. Като се метна на потеглящия влак и затича отгоре по вагоните, Елмър скочи на една платформа, легна по очи и обърна глава, мъчейки се да зърне поваления в тъмното човек. Гордост се надигна в гърдите му.

— Дадох му да разбере — викна той. — Май наистина му дадох да разбере. Не съм особняк. Струва ми се, най-накрая му дадох да види, че не съм такъв чудак.

Рей Пиърсън и Хол Уинтърс бяха ратаи и работеха в една ферма на три мили северно от Уайнсбърг. Събота следобед отиваха в града и се шляеха из улиците с други познати от околността.

Рей бе кротък, доста жилав човек към петдесетте, с тъмна брада и рамене, превити от непрекъснат тежък труд. По характер хич не приличаше на Хол Уинтърс, така както двама души един с друг не си приличат.

Рей бе в общи линии сериозен човек, а жена му бе дребничка, с остри черти и също такъв остър глас. Двамата заедно с тънкокраката си челяд — половин дузина дечурлига — живееха в порутена дървена къщурка край потока в края на Уилсовата ферма, където работеше Рей.

Хол Уинтърс, другият ратай, бе млад човек. Нямаше нищо общо с фамилията на Нед Уинтърс — които бяха твърде уважавани хора в Уайнсбърг, а бе един от тримата сина на стареца Уиндпитър Уинтърс, дето държеше дъскорезница край Юниънвил, на шест мили оттук, и когото всички в Уайнсбърг смятаха за стар и закоравял нехранимайко.

Жителите на северната част на Охайо, където се падаше Уайнсбърг, ще си спомнят стария Уиндпитър и неговата необикновена и трагична смърт. Напил се една вечер в града и подкарал каручката за Юниънвил по железопътните релси. Хенри Братънбърг, касапинът, който живееше в тая посока, го спрял още в края на града и му казал, че сто на сто ще се натъкне на влака за града, но Уиндпитър изплющял към него с камшика и отминал. Един фермер и жена му, които карали по близкия път, станали свидетели на злополуката — видели как влакът го блъснал и премазал него и двата му коня. Разправяха, че старият Уиндпитър се бил изправил върху седалката на каручката, пенел се и ругаел летящия насреща локомотив и направо изпищял от възторг, когато конете, подивели от неспирните удари на камшика, се втурнали право напред към сигурната смърт. А момчетата на годините на Джордж Уилард и Сет Ричмънд си спомнят събитието съвсем ясно, защото — макар всички в нашия град да твърдяха, че старецът ще отиде направо в ада и градчето ще поминува по-добре без него — те тайно бяха убедени, че Уиндпитър е знаел какво върши и се възхищаваха от безумната му смелост. При момчетата има периоди, когато мнозина от тях мечтаят славно да загинат, вместо да станат продавачи в някоя бакалница и да живеят изтъркано и банално.