Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Възбуденият младеж още повече се възпламени.

— Може той да не знае, но аз знам — развика се той, спря и се втренчи в безстрастното, неоткликващо лице на тъпоумния. — Аз знам твърде добре. И не мога повече да издържам. Друго беше, като живеехме тук. Цял ден бъхтех, вечер лягах и заспивах. Рядко виждах хора, не размишлявах непрекъснато както сега. Там, в града, отивам вечер в пощата или на гарата да гледам как пристига влакът и никой не ми продумва. Хора стоят наоколо, смеят се, приказват, а на мен никой нищо не ми казва. Това ме кара да се чувствам такъв особняк, че не мога дума да изрека. И си тръгвам. Нищо не казвам. Не мога.

Неукротима стана яростта на младежа.

— Няма повече да търпя — ревеше той и се взираше в голите клони на дърветата. — Не съм така направен, та да търпя.

Безучастното лице на стареца край огъня го озвери до немай-къде, той се обърна и го загледа така свирепо, както бе гледал от пътя към градчето Уайнсбърг.

— Хайде, бягай да работиш — кресна му. — Каква полза да ти говоря? — После му хрумна нещо и снижи глас. — И съм страхливец, нали? — промълви той. — Знаеш ли защо дойдох чак дотука, и то пеша? Трябваше пред някого да излея всичко, а ти си едничкият, комуто мога да кажа. Търся друг особняк като мен, разбираш ли? Избягах, това направих. Не мога да се изтъпаня пред някой като Джордж Уилард например. Затова дойдох при тебе. Но на него трябва да му кажа и ще го направя.

Гласът му отново се извиси до крясък и ръцете му се разлетяха из въздуха.

— Ще му кажа, на всяка цена. Не ща да бъда чудак. Пет пари не давам какво мислят. Няма да търпя повече.

Елмър Каули побягна от гората и остави малоумния старец на пъна край огъня. След малко и старецът се надигна, прехвърли се през оградата и се върна сред царевицата.

— Да ме операт, изгладят и колосат! — обяви той. — Да, да, да ме операт и изгладят! — Интерес някакъв се събуди у Мук. Закрачи по тясна пътека и излезе на мерата, където две крави зобеха от копа слама.

— Елмър идва тука — рече той на кравите. — Елмър се е смахнал. По-добре се скрийте зад копата, та да не ви види. Ще си изпати някой, Елмър някого ще подреди!

Към осем часа същата вечер Елмър Каули подаде глава откъм главния вход на канцеларията на вестника, където Джордж Уилард седеше и пишеше. Каули бе нахлупил ниско шапката над очите си и лицето му имаше навъсен, решителен вид.

— Я излез малко навън — каза той, като пристъпи вътре и затвори вратата. Не пускаше дръжката на бравата, сякаш готов да се опълчи, ако друг някой опита да влезе. — Излез малко навън. Искам да те видя.

Джордж Уилард и Елмър Каули тръгнаха по главната улица на Уайнсбърг. Нощта бе студена и Джордж Уилард бе с ново връхно палто, в него изглеждаше гиздав и наконтен. Пъхна ръце в джобовете на палтото и погледна въпросително събеседника си. От дълго време му се искаше да се сприятели с младия търговец, да открие какви мисли се таят в главата му. Сега се откриваше такава възможност и бе доволен.

— Чудя се за какво съм му? Може би има да ми съобщи новина за вестника. Надали ще е за пожар, не съм чул камбаната да бие, нито виждам някой да бяга — мислеше си той. В мразовитата ноемврийска вечер по главната улица на Уайнсбърг се мяркаха само неколцина души, забързани да се доберат до печката в дъното на някой магазин. Витрините бяха покрити със скреж, а вятърът дрънчеше в тенекиената табела, окачена над входа за стълбището към кабинета на доктор Уелинг. На тротоара пред бакалницата на Хърн бяха зарязани кошница с ябълки и стойка, пълна с нови метли. Елмър Каули спря, обърна се с лице към Джордж Уилард. Опита да заговори и ръцете му заудряха по въздуха. Лицето му се разкриви от гърч. Всеки миг бе готов да се развика.

— Я се върни обратно — крясна той. — Не стой навън с мене. Нямам какво да ти кажа. Въобще не искам да те виждам.

Съкрушеният млад търговец броди цели три часа из улиците на Уайнсбърг, сляп от ярост, задето опитът да покаже решимостта си да не бъде повече чудак се провали напълно. В душата му се настани горчилката от поражението и му се прииска да заплаче. След безплодното бръщолевене на вятъра цял следобед и сега, след провала му пред младия репортер, бъдна надежда Елмър не виждаше за себе си.

Ала в тоя миг го озари нова идея. В обгърналата го тъма съзря светлинка. Запъти се към смълчания магазин, където година и отгоре „Каули и син“ напусто чакаха да завържат клиентела, промъкна се крадешком и зарови в бурето, което стоеше в дъното до печката. В бурето под купчина стърготини лежеше тенекиена кутия с наличните пари на „Каули и син“. Всяка вечер, след като затвореше магазина, Ебенизър Каули мушваше кутията в бъчвата и се качваше да спи.