Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Викаше го да слезе до града за някои покупки и щом му съобщи какво иска, веднага взе да нарежда:

— Все се мотаеш — рече тя. — Хайде един път поне побързай! Вкъщи няма нищо за вечеря, върви до града и бързо се връщай!

Рей влезе у дома, откачи едно връхно палто от куката зад вратата. То бе разпрано около джобовете и яката се бе излъскала. Жена му хлътна в спалнята и скоро се върна с омърляна бохча в една ръка и три сребърни долара в другата. Нейде из къщата горчиво проплака дете и кучето, задрямало край печката, се надигна и се прозя. Жена му пак взе да натяква.

— Децата плачат ли, плачат. Не знам защо вечно се мотаеш?

Рей излезе от къщата, прескочи оградата на полето и тръгна направо през него. Свечеряваше се и гледката пред очите му бе дивно хубава. Ниските ридове бяха окъпани в багри, дори малките храсталаци в ъглите край оградите бяха оживели от хубост. На Рей Пиърсън се стори, че целият свят се е пробудил за нещо, както оная близост се пробуди у него и Хол, докато стояха насред царевичната нива и се гледаха един друг в очите.

Красотата на уайнсбъргския пейзаж в тая есенна привечер бе непосилна за Рей. И чашата преля. Рей не можа да устои. Мигом забрави, че е кротък стар ратай и като захвърли прокъсаното палто, хукна напряко през полето. Тичаше и крещеше, роптаеше срещу своя живот, срещу целия живот, срещу всичко, което прави живота грозен.

— Нямаше никакви обещания — крещеше той в празните простори, които го обгръщаха. — Не съм обещавал нищо на Мини и Хол не е обещавал нищо на Нел. Сигурен съм, че не й е обещавал. Отишла е с него в гората, защото е искала. Каквото е търсил той, търсила е и тя. Защо трябва аз да плащам? Защо трябва Хол да плаща? Защо въобще трябва някой да плаща? Не искам Хол да се съсипе и състари. Ще му кажа. Няма да оставя така да продължи. Ще го спра, преди да е отишъл в града, и ще му кажа.

Рей тичаше тромаво, на едно място се спъна и просна на земята.

— Трябва да пипна Хол и да му кажа — тая мисъл не му излизаше от главата и макар да се задъхваше, продължи още по-силно да тича.

Тичаше напред, а в главата му нахлуха едни мисли, дето не го бяха навестявали от години — как навремето, когато се ожени, кроеше планове да замине на Запад при чичо си в Портланд, щата Орегон, как не му беше по мерак да става ратай, ала си мислеше, че като отиде на Запад, ще стане моряк, ще обикаля моретата или ще си намери работа в някое ранчо, ще язди кон из градовете на Запада, ще крещи и ще се смее, ще буди хората с дивите си викове. Ала тичайки, спомни си и за своите дечурлига и му се стори, че ръчичките им го стискат отвсякъде. Всички мисли за него самия бяха преплетени с мисли за Хол и си представи, че дечицата са впили ръчички и в младежа.

— Те са случайни препятствия в живота, Хол — викаше той. — Те не са нито мои, нито твои. Нямам с тях нищо общо.

Тъма се разсипа над полята, а Рей все още тичаше ли, тичаше. Взе да си поема дъх на пресекулки. Когато стигна до оградата в края на пътя и застана срещу Хол Уинтърс — който, наконтен, с лула в устата, стъпваше наперено, — Рей не можа да изрече онова, което мислеше и искаше да му каже.

Рей Пиърсън загуби кураж и всъщност това е краят на историята, която се случи с него. Вече бе почти тъмно, когато се добра до оградата, опря ръце на връхната греда и застана като халосан. Хол Уинтърс прескокна един ров, приближи до Рей, пъхна ръце в джобовете и се засмя. Сякаш бе забравил онова, дето бе станало на царевичната нива, и като протегна силната си ръка, хвана Рей за ревера и разтърси стария човек така, както би разтърсил куче, което не слуша господаря си.

— Идваш да ме съветваш, а? — рече той. — Няма смисъл да ми казваш каквото и да е. Аз не съм страхливец и вече реших. — Пак се разсмя и се прехвърли обратно през рова. — Нел не е глупачка. Тя не ме кара да се женя за нея. Аз сам искам да я взема. Ще се задомя, ще си имаме деца, искам го.

Рей Пиърсън също се засмя. Прииска му се да се надсмее на себе си и на целия свят.

Когато силуетът на Хол Уинтърс се загуби в здрачината, легнала над шосето за Уайнсбърг, Рей се обърна и бавничко закрачи през нивите до мястото, дето бе захвърлил съдраното си палто. Докато крачеше, в главата му трябва да са плъзнали спомени за приятни вечери, прекарани заедно с тънконогите му дечица в порутената къщурка край потока, защото и той отрони на глас няколко думи.

— И тъй, и инак — все тая. Каквото и да му бях казал, щеше да е лъжа — продума той примирено, а после и неговите очертания се стопиха в мрака на полята.