Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Ала това не е разказ за Уиндпитър, нито пък за сина му Хол, който работеше във фермата на Уилс заедно с Рей Пиърсън. Това е разказ за Рей. Разбира се, ще кажем някоя дума и за младия Хол, за да навлезете в същността на събитията.

Хол беше лошав човек. Така казваха всички. Трима бяха синовете на Уинтърс, Джон, Хол и Едуард, и тримата широкоплещести, яки мъже като самия Уиндпитър, всичките побойници, женкари и общо взето, калпави хора.

Хол бе най-опак от тримата и вечно готов за някоя щуротия. Веднъж отмъкна цял товар дъски от бащината си дъскорезница и го продаде в Уайнсбърг. С парите си купи евтин, страшно шарен костюм. После се напи, а когато баща му връхлетя като хала в града да го дири, засякоха се на Мейн Стрийт и се сбиха с юмруци, арестуваха ги и ги хвърлиха заедно в затвора.

Хол почна работа във фермата на Уилс само защото в оная посока живееше една селска учителка, която му бе завъртяла ума. Тогава бе едва двайсет и две годишен, ала бе имал работа с две-три „фусти“, както им викаха едно време в Уайнсбърг. Чуеше ли някой за увлечението му по учителката, веднага предсказваше, че нещата ще свършат зле.

— Само ще я вкара в беля, ще видите — тия думи се чуваха навсякъде.

И така, в един късен октомврийски ден тия двамата мъже, Рей и Хол, работеха из полето. Белеха царевица, сегиз-тогиз си подхвърляха по нещо, разсмиваха се. После отново настъпваше мълчание. Рей, който бе по-чувствителният и приемаше нещата по-навътре, си бе ожулил ръцете и го боляха. Мушна ги в джобовете на дрехата си и зарея поглед над полето. Бе печален, разстроен и красотата на гледката го трогна. Ако знаете какво представляват околностите на Уайнсбърг през есента, когато ниските хребети са окъпани в жълто и червено, бихте разбрали настроението му. Неволно той си спомни времето, когато бе млад момък и живееше с баща си, тогава фурнаджия, в Уайнсбърг. Спомни си как в дни като днешния хукваше да броди из горите, да събира орехи, да лови зайци или просто да се шляе и пуши лулата си. Едно от тия скитания по гората му докара сватбата. Бе придумал момичето, което помагаше във фурната на баща му, да дойде с него и стана тя, каквато стана. Мислеше си сега за оня следобед, който промени целия му живот, и изведнъж духът на негодуванието се надигна в гърдите му. Забравил присъствието на Хол, той тихичко промълви:

— Подлъга ме, дявол да го вземе, ей това стана с мен! Изигра ме животът, подигра се с мене!

Като че отгатнал мислите му, Хол Уинтърс подхвърли:

— Е, поне струваше ли си? Кажи си сега, а? Какво ще кажеш за женитбата и там другото? — запита той, а после се засмя. Опита пак да се засмее, ала и той бе кисел. Заговори на сериозно. — Трябва ли да го направи човек? — запита той. — Струва ли си да му наложат хомота и да тегли цял живот като впрегатен кон?

Не дочака отговор, а скокна и взе да крачи напред-назад между кукурузените кръстци. Ставаше все по-възбуден и по-възбуден. Наведе се ненадейно, сграбчи един кочан жълта царевица и го запрати по оградата.

— И аз вкарах Нел Гънтър в беля — рече той. — Казвам ти, ама си дръж езика пред хората.

Рей Пиърсън се надигна и застана като втрещен. Май беше с цяла глава по-нисък от Хол и когато младият се приближи и сложи ръце на раменете му, представляваха необикновена картинка. Стояха така сред необхватното пусто поле, зад тях — безмълвните редици царевични кръстци, а в далечината — жълтите и червени хребети и от чужди, безразлични един към друг ратаи, изведнъж някаква близост се пробуди помежду им. Хол го почувства и понеже такъв бе навикът му, се изсмя.

— Хайде, дядка — някак неловко поде той, — кажи какво да правя? Вкарах Нел в беда. Сигурно и ти си изпадал някога на същия хал. Знам какво ще кажат хората, знам, че имат право, но ми кажи ти какво мислиш? Да се оженя ли, да се задомя ли? Да си надяна ли хомота, за да се съсипя един ден като стар кон? Ти ме познаваш, Рей. Никой не може да ме превие, само аз мога да го сторя. Да го направя ли или да река на Нел да върви по дяволите? Хайде, ти ми кажи! Каквото ти ми кажеш, Рей, това ще направя.

Рей не можа нищо да отвърне. Отърси се от ръцете на Хол, обърна се и тръгна право към хамбара. Той бе чувствителен човек и сълзи овлажниха очите му. Знаеше, че само едно нещо може да отговори на Хол Уинтърс, сина на стария Уиндпитър Уинтърс, само едно нещо, което целият му опит и възгледите на познатите хора биха одобрили, ала да го убиеш не можеше да каже това, което знаеше, че трябва да каже.

Към четири и половина същия следобед Рей се мотаеше около плевника, когато жена му се зададе по пътеката откъм потока и го повика. След разговора с Хол Рей повече не се върна на царевичната нива, а работеше около плевника. Бе попривършил вече работата за вечерта и видя, че Хол, пременен и натъкмен за гуляйджийска нощ в града, излезе от къщата и пое към пътя. Рей се затътри след жена си по пътечката за вкъщи, забил очи в земята и потънал в мисли. Не можеше да прецени кое е право и кое — не. Ала всеки път, щом вдигнеше очи и видеше приказната хубост на полята в бледнеещата светлина, искаше му се да стори нещо, което досега не бе дръзвал — да викне, да кресне, да стовари пестник по жена си, или нещо друго — ала пак така ужасяващо и неочаквано. Тътреше се по пътечката, чешеше се по главата, мъчейки се да намери отговор. Изгледа сурово гърба на жена си, но на нея нищо й нямаше.