Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Понякога в летните следобеди — бе женена вече от доста години, а синът й Джордж бе станал дванайсет или четиринайсет годишно момче — Елизабет Уилард изкачваше протритите стъпала към кабинета на доктор Рийфи. Иначе високата й фигура се бе поизгърбила и се влачеше апатично и отпуснато. Привидно посещаваше доктора заради здравето си, ала в пет-шест от случаите, когато отиваше при него, краят на визитата нямаше връзка само със здравето. Разговаряха с доктора и за това, ала най-вече говореха за живота й, за живота на двамата, за мислите, които са им идвали, докато се нижеха дните им в Уайнсбърг.

Седяха мъжът и жената в просторния празен кабинет, гледаха се един друг и сякаш доста си приличаха. Различаваха се както по фигура, така и по цвета на очите, дължината на носа, условията на живот, ала нещо вътре в тях показваше едни и същи стремления, търсеше една и съща изява и би оставило едно и също впечатление у хората отстрани. След време, когато докторът поостаря и се ожени за млада жена, често й говореше за часовете, прекарани с болната, и пред нея изказа много неща, които не намери сили да изкаже пред Елизабет. На стари години той стана едва ли не поет и възгледите му за случилото се приеха поетична окраска.

— Стигнах до тия години в живота си, когато човек се нуждае от молитва, затова си измислях свои божества и им се молех — казваше той. — Молех се не с думи и не на колене, а седнал неподвижно в стола си. Късно подир пладне, когато по Мейн Стрийт е душно и безлюдно, или зиме, когато дните са мрачни, боговете идеха в кабинета ми и си мислех, че за тях никой не знае. Ала открих, че тази жена, Елизабет, ги познава и че се кланя на същите божества. Дори имах усещането, че идва в кабинета, защото се надява, че боговете ще бъдат там, ала все пак се радваше, че не е сама. Това усещане може трудно да се обясни, макар че според мен навсякъде по тоя свят между мъжете и жените стават такива неща.

В ония летни подиробеди, когато Елизабет и докторът седяха в кабинета и разговаряха за своя живот, говореха и за живота на другите. Понякога докторът съчиняваше философски остроумия. После доволно и весело си хихикаше. Сегиз-тогиз, след мигове на мълчание, отронваше се някоя думичка или само загатване, ала те хвърляха странна светлина върху живота на говорещия, желанието прерастваше в копнеж, а някоя почти издъхнала мечта мигом се събуждаше за живот. Повечето от думите идеха от жената, тя ги изричаше, ала не гледаше в мъжа.

При всяко ново посещение при доктора жената на съдържателя на хотела говореше някак по-свободно и след час или два в негово присъствие тя се спускаше по стълбите и излизаше на Мейн Стрийт, чувствайки се освежена и заредена със сили срещу сивотата на своите дни. В походката й се появяваше едно почти моминско полюшване, ала щом се върнеше в малката си стаичка на стола до прозореца, щом се стъмнеше и слугинчето от столовата на хотела й качеше подноса с вечерята, тя я побутваше и я оставяше да изстине. Мислите й побягваха към моминството, към пламенния копнеж за авантюри, спомняше си ръцете на мъжете, които я бяха прегръщали навремето, когато можеше да си позволи приключения. Особено живо си спомняше един, който за кратко й бе изгора и в страстта си крещеше, повтаряйки й стотици пъти едни и същи думи: „О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя!“ Тия думи, мислеше си тя, изразяваха нещо, дето толкова би желала да постигне в живота.

В стаичката си в мизерния стар хотел болната жена на съдържателя избухваше в ридания и скрила лице в ръцете си, се залюляваше напред-назад. Словата на едничкия й приятел, доктор Рийфи, кънтяха в ушите й:

— Любовта е като повей на вятъра, той погалва тревичките под дърветата в черна нощ — казваше той. — Не се опитвай да разбереш що е любовта. Тя е божествена случайност в живота. Ако се опитваш да си изясниш любовта, да си сигурна в нея, да живееш под дърветата, където полъхва нежният нощен ветрец, твърде скоро ще настъпи безкрайният жарък ден на разочарованието и по устните, горящи и разнежени от целувки, ще полепне песъчливият прахоляк от минаващите каруци.

Елизабет Уилард не помнеше майка си, бе на пет годинки, когато тя се помина. Младостта й мина по най-объркания начин, който може да си представи човек. Баща й бе от хората, дето не обичат много-много да ги безпокоят, ала хотелските дела не го оставяха на мира. А той през целия си живот бе болнав и такъв си отиде. Всяка заран ставаше с ведро настроение, ала към десет часа радостта от сърцето му се изцеждаше докрай. Я някой от гостите ще възроптае от цените в столовата, я някое от момичетата, дето оправят леглата, ще се омъжи и ще си замине — тогава той почваше да тропа с крака и да ругае. Нощем си лягаше с мисълта за щерка си — тя растеше сред неспираната превървица от хора в хотела — и го затискаше мъка. А когато девойката поотрасна и взе вечер да излиза с мъже, той все искаше да й говори, но опиташе ли — не излизаше нищо. Забравяше какво бе намислил да й каже, затова почваше да се вайка за собствените си грижи.