Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Изкъртих я с ръба на леглото — поясни тя на мъжа си, безсилна да се откаже от мечтата си за избавление, онова избавление, което все пак на два пъти постигна в живота си, и двата пъти в моментите, когато нейните любовници — Смъртта и доктор Рийфи — я държаха в обятията си.

Късният есенен ден преваляше и уайнсбъргският областен панаир бе привлякъл в града тълпи хора от близката околност. Денят беше ясен, а нощта падаше топла и приятна. По Тръниън Пайк, където шосето излизаше от чертите на града и се виеше сред ягодовите поля, сега посипани със суха кафеникава шума, минаващите каруци вдигаха облаци прахоляк. Дечурлигата, свити на топка, спяха върху сламата, постлана по дъното на каруците. Главиците им бяха пълни с прах, пръстчетата им — черни и лепкави. Валма прахоляк се търкаляха над полето и залязващото слънце ги запалваше в пъстри цветове.

Тълпи изпълваха дюкяните и тротоарите по главната улица на Уайнсбърг. Падна нощ, зацвилиха коне, продавачите в магазините се щураха като луди, деца се загубваха и сърцераздирателно ревяха — едно американско градче усърдно работеше над намерението да се забавлява.

Като си пробиваше път сред гъмжилото по Мейн Стрийт, младият Джордж Уилард се спотаи на стълбището, дето водеше за кабинета на доктор Рийфи, и се зазяпа в хората. Следеше с трескав поглед лицата, които пробягваха край светлините на магазините. Мисли нахлуваха в главата му, а той не искаше да мисли. Потропваше нетърпеливо с крака по дървените стъпала и зорко се оглеждаше.

— Е, та тя цял ден ли ще стои с него? А аз да вися и да чакам напразно? — промълви той.

Джордж Уилард, провинциалистчето от Охайо, бързо възмъжа и нови идеи заприиждаха в главата му. Днес целия ден се скита сред навалицата на панаира и се чувстваше самотен. Готвеше се да напусне Уайнсбърг, да отиде в някой голям град с надежда да си намери място в градски вестник — имаше се вече за пораснал. Обзелото го настроение бе нещо познато за мъжете, но незнайно за момчетата. Усещаше се стар и малко уморен. Разбудиха се у него спомени. Смяташе, че това ново чувство на зрелост го откъсва от другите, прави го едва ли не трагична фигура. Искаше му се някой да прояви разбиране към новото чувство, завладяло го след майчината му смърт.

В живота на всяко момче има момент, когато то за първи път поглежда назад в годините си. Може би това е моментът, когато прекрачва прага на мъжката зрелост. Върви момчето из улиците на своя градец. Мисли за бъдещето, мисли си какъв ще стане в тоя свят. Амбиции и съжаления пламват в него. И изведнъж става нещо — момъкът спира под някакво дърво и чака някой да повика името му. Сенки от миналото пропълзяват в съзнанието му. Гласове извън него нашепват слова за пределите в живота. Досега сигурен в себе си и в своето бъдеще, той изведнъж става съвсем колеблив. А ако е надарен с въображение, пред него се разтваря врата, той поглежда към света — като в шествие пред очите му минава неизброима върволица хора, появили се на тоя свят от небитието, дълго преди той да се роди, изживели живота си и отново изчезнали в небитието. Тъгата на Прозрението наляга младежа. С кратка въздишка той си представя, че е лист, обрулен от вятъра и подгонен по улиците на градчето. Знае, че въпреки уверените приказки на близките, той трябва да живее и умре в несигурност, нищожество, брулено от ветровете и обречено като царевицата да изсъхне на слънцето. Той потръпва и стреснато се оглежда. Осемнайсетте години, които е живял, му се струват само миг, само кратко дихание в дългия поход на човечеството. Дори вече чува зова на смъртта. Жадува с цяло сърце да се доближи до друго човешко същество, да докосне някого с ръка, друга ръка него да докосне. И ако предпочита тази ръка да бъде женска, то е, защото вярва, че жената е по-нежна, че ще го разбере. От всичко най-вече копнее за разбиране.

Когато за Джордж Уилард настъпи мигът на прозрението, умът му се насочи към Хелън Уайт, дъщерята на уайнсбъргския банкер. Отдавна съзнаваше, че момичето узрява и става жена, както той ставаше мъж. Една лятна вечер — когато бе на осемнайсет години — двамата се разхождаха по междуселския път и там той се поддаде на порива да се изфука в нейно присъствие, да се направи на голям и важен в очите й. Сега искаше да я види, ала имаше друго намерение. Искаше да й разкаже за новите пориви, които напираха у него. Лятото, още когато нищо не знаеше за зрелостта, бе опитал да й внуши, че е мъж, а сега искаше да се видят и тя сама да усети преображението, което, той вярваше, че е настъпило в неговата същност.