Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

В тъмнината под навеса на трибуната Джордж Уилард седеше до Хелън Уайт и остро усещаше собствената си нищожност върху фона на човешкото съществуване. След като излезе от града, където жужащите тълпи, забързани и улисани в безброй неща, така го дразнеха, раздразнението му премина. Близостта на Хелън освежи и ободри духа му. Като че нейната женска ръка му помогна да извърши точно пренагласа в механизма на своя живот. Замисли се с преклонение за хората от това градче, където бяха минали дните му. Към Хелън изпитваше същото преклонение. Искаше да я обича, да бъде обичан от нея, ала не му се щеше в тоя миг да го смути женствеността й. Улови ръката й в мрака, а когато тя се доближи, сложи ръка на рамото й. Изви се вятър, той потръпна. С все сили се мъчеше да задържи и да разбере обзелото го настроение. Там, на върха на хълма, две необичайно чувствителни човешки атомчета се притискаха силно едно до друго в нощната тъма и чакаха. Една и съща мисъл се врязваше в съзнанието на двамината: „Дойдох на това самотно място и тук намерих другия.“ Ето същността на онова, което изпитваха.

Изниза се шумният ден на късната уайнсбъргска есен и премина в дълга нощ. Чифликчийски коне подтичваха по опустелите междуселски пътища, теглейки своя товар от каталясали хора. Продавачите прибираха от тротоара изнесената стока и заключваха дюкяните си. Пред театъра се бе струпала навалица да гледа някакво представление, а по-надолу, по Мейн Стрийт, цигуларите с настроени вече инструмента се потяха и моряха, за да не спира полетът на младите нозе в танцувалния салон.

Хелън Уайт и Джордж Уилард седяха безмълвни в тъмното на трибуната. От време на време магията, която ги държеше, се разнасяше и те се мъчеха в дрезгавината на нощта да надзърнат един друг в очите си. Целуваха се, ала този порив не трая дълго. В горния край на панаирната площадка неколцина мъже се въртяха около конете, участвали следобеда в надбягванията. Бяха наклали огън и грееха котлета с вода. Мяркаха се само краката им, които шетаха насам-натам около огъня. Когато духна вятърът, огнените езици лудешки се разтанцуваха.

Джордж и Хелън се надигнаха и тръгнаха в тъмнината. Поеха по друга пътечка, край царевична нива, където царевицата стоеше неотрязана. Вятърът шумолеше сред сухите стебла. За миг, докато слизаха към града, магията се разсея. Когато стигнаха хребета до помпената станция, спряха край едно дърво и Джордж отново сложи ръце на раменете й. Тя го притисна жарко, после и двамата бързо се отдръпнаха от тоя порив. Престанаха да се целуват, пораздалечиха се. Взаимното уважение взе да нараства у тях. Двамата бяха смутени и за да се отърват от смущението, се хвърлиха в детински дивотии. Започнаха да се кикотят, да се дърпат и теглят един друг. После, някак пречистени и освободени от предишното настроение, те бяха не мъж и жена, не момче и момиче, а две възбудени малки зверчета.

Така заслизаха по билото. Играеха в тъмнината като две чудни млади създания в някакъв млад свят. Тичайки бързо напред, Хелън препъна Джордж и той падна. Започна да се гърчи и да охка. Превивайки се от смях, той се затъркаля по нанадолнището. Хелън се втурна подире му. Спря само за миг в тъмата. Няма начин да узнаем какви женски мисли са прекосили съзнанието й, ала когато стигна подножието на ската, приближи до момчето, хвана го под ръка и тръгна до него в достолепно мълчание. Някак си — а как, те сами не можаха да обяснят — от тази безмълвна вечер, в която постояха един до друг, и двамата получиха онова, от което се нуждаеха. Мъж или момче, жена или момиче, те бяха уловили за миг онова, което прави възможен зрелия живот на мъжа и жената в съвременния свят.

Младият Джордж Уилард се надигна от леглото в четири сутринта. Беше април и новите листа на дърветата току-що разпукваха пъпки. По улиците на Уайнсбърг растат кленове, те имат крилати семенца. Задуха ли вятърът, почват да кръжат в лудешки вихрушки, изпълват въздуха, постилат килим под нозете.

Джордж слезе в канцеларията на хотела с кафява кожена чанта в ръка. Куфарът му бе стегнат за заминаване. Още от два часа лежеше буден, мислеше за предстоящото пътуване, чудеше се какво го очаква в края на това пътуване. Момчето, което спеше в канцеларията на хотела, лежеше на походното легло до вратата. Устата му бе отворена, то хъркаше гръмко. Джордж се промуши покрай походното легло и излезе на смълчаната, пуста главна улица. Изтокът розовееше от зората и дълги светлинни снопове се катереха по небето, където тук-таме все още блещукаха няколко звезди.