Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— По дяволите, стига с тия приказки! — викна Уесли. — Хич не ме беше страх. През цялото време знаех, че ще ги бия. Не ме беше страх.

Във всеки друг случай Джордж Уилард би се прехласнал в хвалбите на Мойър, ездача. Ала сега те го дразнеха. Обърна се, продължи забързано напред.

— Старо кречетало — процеди той през зъби. — Кое го кара да се дуе такъв? Що не си трае?

Джордж излезе на някакво празно място и както бързаше, спъна се в купчина боклуци и се претърколи. Раздра панталона си на някакъв пирон, щръкнал от едно буре. Седна на земята и изруга. Прищипна разпраното с карфица, стана и продължи.

— Ще отида до къщата на Хелън Уайт, само така. И то веднага! Ще кажа, че искам да я видя. Ще вляза, ще седна, само така — заяви той и като се преметна през една ограда, хукна да бяга.

Хелън, неспокойна и разстроена, стоеше на верандата на банкерската къща. Преподавателят бе седнал между майката и дъщерята. Разговорът отегчаваше момичето. Макар че и той бе израснал в малко охайско градче, преподавателят бе почнал да се надува, да си придава вид на голям гражданин. Искаше му се да изглежда космополит.

— Доволен съм, че ми дадохте възможност да опозная жизнената среда, от която идат повечето от нашите момичета — заяви той. — Много мило от ваша страна, мисис Уайт, че ме задържахте за целия ден. — После се обърна към Хелън и се усмихна. — Вашият живот все още е свързан с този на градчето, нали? — запита той. — Тук сигурно има хора, към които проявявате интерес?

В ушите на момичето този глас прозвуча високомерно и помпозно. Хелън стана и влезе вътре. Спря пред вратата за градината в задния двор и се заслуша. Чу гласа на майка си.

— Тук, в градчето, няма подходящ човек да отговаря на момиче с възпитанието на Хелън — рече тя.

Хелън припна по стъпалата към задния двор и изтича право в градината. Притаи се в тъмното, цялата разтреперана. Струваше й се, че светът е пълен с глупаци, които дрънкат безсмислени приказки. Горяща от нетърпение, тя мина през градинската порта, сви зад конюшнята на банкера и излезе в малка странична уличка.

— Джордж! Къде си, Джордж? — викаше тя, пламнала в неистова възбуда. Престана да тича, облегна се на едно дърво и взе налудничаво да се смее. Към нея по малката тъмна уличка крачеше Джордж Уилард и си мърмореше нещо.

— Направо влизам вътре. Влизам и сядам — ломотеше той, вървейки право срещу момичето. Спря и глупаво се опули насреща й.

— Хайде — рече той и я хвана за ръката. С наведени глави двамата закрачиха под дърветата на малката уличка. Сухи листа шумоляха под нозете им. Сега, след като я бе намерил, Джордж се зачуди какво да прави и какво да й каже.

В горния край на панаирната площадка в Уайнсбърг се мъдреше стара полупрогнила трибуна. Открай време не знаеше какво е боя и дъските се бяха изкривили и разместили. Панаирната площадка се падаше на върха на невисок рид, който почваше от долината на Уайн Крийк, и нощем от тая трибуна — далеч отвъд царевичните ниви — светлинките на малкия град изпъкваха на фона на небето.

Джордж и Хелън се изкачиха по рида до панаирната площадка, като минаха по пътеката край водоема на помпената станция. Онова чувство на самота и откъснатост, обхванало момъка сред блъсканицата по улиците на градчето, сега хем се разнесе, хем се усили от присъствието на Хелън. Неговото чувство сякаш се пренесе върху нея.

На млади години винаги две сили се борят в душите ни. Топлото, немислещо малко зверче се бори срещу нещо друго, което разсъждава и помни, и по-отколешното, по-мъдрото завладя Джордж Уилард в момента. Усетила настроението му, Хелън пристъпваше редом, преизпълнена с почитание. Стигнаха трибуната, покачиха се и седнаха на една от дългите пейки под навеса.

Има нещо незабравимо в това преживяване — да отидеш нощем в самия край на някое градче от Средния запад на панаирната площадка, дето току-що е отминал годишният областен панаир. Вълнението е тъй силно, че никога не може да се изличи от съзнанието ти. Наоколо от вси страни витаят призраци, ала не на мъртвите, а призраци на живи хора. През деня тук, на същото място, са се извървели потоци от хора, стекли се от града и околността. Фермери със своите жени и деца, обитателите на стотиците дървени къщурки — всички са били струпани между тия дъсчени тараби. Млади момичета са се кискали, брадати мъже са разтягали лакърдии. Площадката е била пълна, та преливала от живот. Тя се е гънела, пращяла е от живот, а сега, през нощта, целият живот се е отлял. Тишината е направо угнетителна. Човек се скрива безмълвно зад ствола на някое дърво и всичката склонност към размисъл, дето носи в себе си, се изостря. Той потръпва при мисълта за безсмислието на живота и в същото време, ако чувства хората от града като свои близки, така силно пламва от любов към живота, че сълзи набъбват в очите му.