Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Какво ме засяга кой е? И той е сам, ще ида при него — помисли си тя и без да спре и съобрази възможния завършек на своето безумие, тихичко го повика: — Хей, поспри! Не си отивай! Почакай, който и да си!

Мъжът на тротоара спря, ослуша се. Беше възстар и не дочуваше. Сложи ръка на устата си и изкрещя:

— Какво? Какво рече?

Цялата разтреперана, Алис се свлече на земята. Така се ужаси, като осъзна какво бе сторила, че дори когато старецът си отмина, нямаше кураж да се изправи, а се повлече по тревата на четири крака. Щом се намери в стаята си, пусна резето, издърпа нощното шкафче и подпря с него вратата. Тялото й се тресеше като в мраз, ръцете й така трепереха, че не можеше да надене нощницата си. А когато се мушна в постелята, зарови глава във възглавницата и сърцераздирателно зарида.

— Какво става с мене? Ако не дойда на себе си, кой знае каква страхотна глупост ще извърша! — мислеше си тя и като обърна лице към стената, насила се застави да погледне истината храбро в очите: на много хора им е писано да живеят и да умират в самота дори в Уайнсбърг.

Ако сте живели в големи градове и сте се разхождали някой летен следобед из парка, сигурно сте забелязали огромна, гротескна на вид маймуна, зажумяла в ъгълчето на желязната си клетка, създание с противни, увиснали и неокосмени торбички под очите и ослепителноморав задник. Тази маймуна е истинско чудовище. Ала в съвършенството на грозотата си сякаш е достигнала до някаква перверзна красота. Дечурлигата се спират пред клетката и я гледат прехласнати, мъжете извръщат глави с погнуса, а жените се задържат за миг, мъчейки се вероятно да се сетят с кого от познатите им това същество има прилика, макар и бегла.

Ако в ранната си младост сте живели в градчето Уайнсбърг, Охайо, за вас няма да съществува никаква загадка по отношение на онова създание в клетката.

— Същински Уош Уилямс — бихте казали веднага. — Както се е свила в ъгълчето на клетката, маймуната е досущ като стария Уош, седнал лете по здрач на моравата в двора на гарата, след като е затворил канцеларийката си.

Уош Уилямс, телеграфистът на Уайнсбърг, бе най-грозното нещо в градчето. Имаше огромно туловище, тънко вратле и слабовати крачка. Беше мръсен. Всичко в него бе нечисто. Дори бялото на очите му изглеждаше мърляво.

Ала аз избързвам. Не всичко в Уош бе нечисто. За ръцете си той се грижеше. Пръстите му бяха валчести, но в ръката, легнала на масата пред апарата в телеграфната канцелария, имаше нещо изящно и чувствително. На млади години Уош Уилямс бил най-добрият телеграфист в щата и въпреки падението му до затънтената канцеларийка в Уайнсбърг, той все още се гордееше със способностите си. Уош Уилямс не общуваше с хората от града, в който живееше.

— Нямам нищо общо с тях — казваше той и следеше с гуреливи очи мъжете, които сновяха по перона пред прозорците на телеграфната канцелария. Вечер поемаше нагоре по Мейн Стрийт, отбиваше се в кръчмата на Ед Грифит, изпиваше невъобразимо количество бира и залитайки, прибираше се в стаичката си в „Ню Уилард Хаус“ и се бухваше в леглото.

Мъжествен дух имаше този Уош Уилямс. Бе преживял нещо, което го караше да мрази живота и той го мразеше с цялото си сърце, с пламенността на поет. Ала най-вече мразеше жените.

— Кучки! — наричаше ги той. Отношението му към мъжете бе някак по-различно. Тях той съжаляваше. — Та нима всеки мъж не се оставя една или друга кучка да ръководи живота му? — питаше той.

В Уайнсбърг никой не обръщаше внимание на Уош Уилямс и на омразата му към хората. Веднъж обаче жената на банкера, мисис Уайт, се оплака в телеграфната компания, че канцеларията на телеграфиста в Уайнсбърг била мръсна и воняла отвратително, ала оплакването й остана без последствие. Тук-таме се намираха хора, които уважаваха телеграфиста. Те някак инстинктивно усещаха в себе си набъбваща ненавист към нещо, което сами нямат смелост да намразят. Когато Уош крачеше по улиците, такива хора искаха да му изкажат своята почит, да му свалят шапка или ниско да му се поклонят. Началникът, дето наблюдаваше работата на телеграфистите по железопътната линия, преминаваща през Уайнсбърг, бе тъкмо от тия хора. Той бе настанил Уош в забутаната телеграфна канцелария на градчето, за да го спаси от уволнение, и имаше намерение да го държи още на тоя пост. Когато получи писмото с оплакването на банкершата, той го раздра на парченца и грозно се изсмя. Късайки писмото, кой знае защо, се сети за собствената си жена.