Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Сега, каквото и да стане, трябва да се държим един за друг, длъжни сме! — рече Нед Къри, разделяйки се с момичето пред бащиния й дом.

Младият журналист не успя да си намери работа в никой клийвландски вестник и замина още по на запад, в Чикаго. Доста време се чувстваше самотен и пишеше на Алис всеки ден. Ала после го грабна животът на големия град; завърза нови приятелства, погълнаха го нови интереси. В Чикаго живееше на пансион в дом, където имаше няколко жени. Една от тях привлече вниманието му и той забрави Алис от Уайнсбърг Към края на същата година престана да й пише и се сещаше за нея само от време на време — когато биваше самотен или се разхождаше из градските паркове и видеше, че лунната светлина блести по тревата, както в оная нощ по моравата край рекичката Уайн Крийк.

В Уайнсбърг момичето, което позна любовта, порасна и стана жена. Беше на двайсет и две години, когато баща й — той държеше сарачница — внезапно се помина. Едно време сарачът бе служил войник и няколко месеца след смъртта му жена му получи вдовишка пенсия. С първите пари, които получи, си купи стан и захвана да тъче килими, а Алис стана продавачка в магазина на Уини. Дълги години нищо не можеше да я застави да повярва, че Нед Къри няма да се върне за нея.

Зарадва се, като почна работа, защото всекидневната улисия в магазина сякаш правеше очакването по-търпимо и по-кратко. Взе да заделя пари, като вярваше, че спести ли двеста-триста долара, ще последва любимия си в големия град и ще опита — след като ще е по-близо до него — някак да си възвърне чувствата му.

Алис не винеше Нед Къри за онова, дето се случи на моравата в лунната светлина, но усещаше, че никога не би могла да се омъжи за друг. Мисълта да отдаде на друг това, което все още чувстваше, че принадлежи на Нед, й се струваше чудовищна. Разни младежи се опитваха да привлекат вниманието й, но тя отказваше каквото и да било с тях.

— Аз съм негова жена и ще остана негова жена, все едно дали той ще се върне, или не — шепнеше си Алис и въпреки всичката си готовност да се издържа сама, не проумяваше ширещото се съвременно схващане, че жената принадлежи на себе си и има право само заради себе си да отдаде или да вземе нещо от тоя живот.

Алис работеше в магазинчето за платове от осем сутринта до шест вечерта и три вечери седмично се връщаше в седем и оставаше до девет часа. Ала времето течеше, тя ставаше все по-самотна и взе да придобива навици, присъщи на самотните хора. Вечер, когато се прибираше в стаята си, коленичеше на пода и почваше да се моли, а в молбите си шепнеше неща, които би искала да каже на своя любим. Взе да се привързва към вещи и понеже бяха нейни, не търпеше някой да докосне мебелите в нейната стая. Продължи да се залъгва с пестенето, което отначало започна с определена цел, макар отдавна да бе зарязала плановете си да тръгне за града и да дири Нед Къри. Пестенето й се превърна в навик, дори някой път да се нуждаеше от нова дрешка, не си купуваше. Понякога в дъждовни следобеди тя измъкваше спестовната си книжка, разтваряше я пред себе си в дюкяна и потъваше в неосъществими мечти — как ще спести толкова, че от лихвите да се издържат и тя, и бъдещият й съпруг.

— Нед винаги е обичал да пътува — мислеше си тя. — Ще му осигуря тази възможност. Един ден — когато се оженим — ще пестя и от моите, и от неговите пари и ще забогатеем. И тогава ще можем да обиколим заедно целия свят.

В дюкянчето за платове седмиците прерастваха в месеци, месеците в години, а Алис все мечтаеше и чакаше завръщането на своя любим. Собственикът, посивял старец с изкуствени зъби и редки сиви мустаци, клюмнали над устата, не беше от приказливите и понякога — в дъждовни дни или зиме, когато снежна виелица бушуваше по Мейн Стрийт — се нижеха дълги часове, без да влезе ни един купувач. Алис подреждаше и преподреждаше стоката. Заставаше край витрината, отдето можеше да наблюдава безлюдните улици и мислеше за вечерите, когато се разхождаха с Нед Къри, и за думите, които й бе казал: „Сега трябва да се държим един за друг.“ Тия думи кънтяха и бучаха в главата на съзряващата жена. Сълзи напираха в очите й. Често, когато господарят излизаше и тя останеше сама в магазинчето, скланяше глава върху тезгяха и заплакваше.

— О, Нед, аз все още те чакам! — повтаряше тя шепнешком и пъплещият страх, че Нед нивга няма да се върне, още по-силно я обгръщаше.

През пролетта, когато дъждовете са престанали, но още не са настъпили дългите и знойни летни дни, околностите на Уайнсбърг са истинска прелест. Градчето лежи сред просторни поля, отвъд които са пръснати чудни малки горички. А сред дъбравите — безброй уединени кътчета, тихи и затулени, където в неделните следобеди влюбените намират покой. Гледат в пролуките между дърветата ширналите се поля — виждат фермери да се въртят около плевниците, хора в каруца да сноват по пътищата. А в градчето бият камбаните, от време на време профучава влак — същинска играчка в далечината.