Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Джо Уелинг се обърна и излезе. Извади от джоба си тефтер, спря и прокара пръст по една от страниците. Отново потъна в задълженията си на агент на „Стандард Ойл“.

— Газта в бакалницата на Хърн е на привършване. Трябва да намина към него — измърмори Джо и забърза по улицата, като поздравяваше с учтив поклон минувачите и отляво, и отдясно.

Когато Джордж Уилард постъпи във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, Джо Уелинг взе да го обсажда. Джо му завиждаше. Смяташе, че той самият е предопределен от Природата да стане репортер.

— Тая работа аз трябваше да я върша, и съмнение няма — заяви той, като спря Джордж пред магазина за продукти на Дохърти. Очите му засвяткаха, а показалецът затрепери.

— Естествено в „Стандард Ойл Къмпани“ вадя повече пари, но само ти казвам — добави той. — Не че имам нещо срещу тебе, но аз трябваше да съм на твоето място. Щях да си върша работата в свободното време. Ще се разтичам тук-таме и ще открия неща, които ти никога няма да забележиш.

Джо Уелинг се разпали още повече и притисна младия репортер пред входа на магазина. После мислите му го отвяха нанякъде, взе да върти очи на всички страни и да прокарва нервно пръсти през редките си коси. Усмивка се разля по лицето му, а златните ръбчета на зъбите му бляскаха.

— Извади си тефтера — изкомандва той. — Носиш тефтерче в джоба си, нали? Знам си аз! Сега записвай! Хрумна ми оня ден. Да вземем гниенето например. Какво представлява гниенето? Огън! Прогаря дървото и какво ли още не. Това не ти е хрумвало, нали? Разбира се, че не. Ето на̀ — тоя тротоар и тоя магазин, и дърветата по улицата — всички са в пожар. Горят! Гниенето все си върви. Няма спиране. Водата и боята не могат да го спрат. Даже нещо да е от желязо, какво от това? И то ръждясва. Разбираш ли? И ръждата е пожар също. Светът е пламнал. Започни дописката си във вестника по тоя начин. Просто започни с главни букви: СВЕТЪТ ГОРИ В ПОЖАР. Това ще ги накара да я прочетат. Ще кажат, че си кадърно момче. На мене ми е все тая. Не ти завиждам. Просто изтръгнах тая идея от въздуха. Бих направил вестникарска сензация. Това поне си длъжен да признаеш.

И като обърна рязко гръб, Джо Уелинг бързо се отдалечи. След няколко крачки спря и погледна назад:

— Ще се навъртам около тебе. Ще те направя сензационен вестникар. Аз сам ще почна да издавам вестник, така мисля. Ще бъде бомба. Това всеки го знае.

Година вече Джордж Уилард работеше в „Уайнсбърг Ийгъл“ и в тая година на Джо Уелинг се случиха четири неща. Помина се майка му, той се прехвърли да живее в хотел „Ню Уилард Хаус“, забърка се в любовна история и основа уайнсбъргския бейзболен клуб.

Джо създаде бейзболния клуб, защото искаше да стане треньор и в качеството си на треньор взе да печели уважението на своите съграждани.

— Той е истинско чудо — заговориха те, след като отборът на Джо помете отбора на областта Медина. — Успял е да сплоти всички. Само да го види човек!

Джо Уелинг заставаше пред първата врата на бейзболното игрище и целият се тресеше от вълнение. Пряко волята си всички играчи внимателно го наблюдаваха. Забиващият от противниковия тим не издържаше и се смущаваше.

— Хайде сега! Веднага! Веднага! — крещеше превъзбуденият треньор. — Гледайте ме! Гледайте ме! Гледайте пръстите ми! Гледайте ръцете ми. Гледайте краката ми! Очите ми! Хайде всички заедно! Наблюдавайте ме! В мен виждате всички движения в играта. Хайде заедно с мен! Заедно с мен! Гледай ме! Гледай ме! Гледай ме!

За подавачите от уайнсбъргския бейзболен отбор Джо бе като вдъхновение от бога. Преди да усетят какво става с тях, подавачите впиваха очи в дребния човечец, който заобикаляше вратите, напредваше, отстъпваше, сякаш теглен от невидимо въже. Противниковите играчи също го наблюдаваха. Зяпаха като прехласнати. После, сякаш за да пропъдят магията, която ги е обладала, започваха яростно да запращат топката и след серия свирепи полудивашки викове от страна на треньора подавачите на Уайнсбърг се разбягваха по местата си.

Любовната история на Джо Уелинг накара целия град да настръхне. Още от самото начало всички взеха да шушукат и поклащат глави. Понечеха ли да се разсмеят, смехът им излизаше неестествен и насилен. Джо се влюби в Сара Кинг, кльощава девойка с печално изражение, която живееше с баща си и брат си в тухлена къща точно срещу входа на уайнсбъргското гробище. Двамата Кинг — бащата Едуард и синът Том — не се ползваха с добро име в градчето. Смятаха ги за високомерни и опасни. Бяха пришълци в Уайнсбърг, идеха откъм Юга и държаха работилница за сайдер на Тръниън Пайк. Мълвеше се, че Том Кинг убил човек, преди да пристигне в Уайнсбърг. Бе двайсет и седем годишен и обикаляше града на сиво пони. Имаше дълги жълтеникави мустаци, увиснали над зъбите му, и вечно носеше тежък, зловещ бастун. Веднъж преби едно куче с бастуна. Кучето бе на обущаря Уин Поси, стоеше си на тротоара и махаше с опашка. Том Кинг го очисти с един удар. Арестуваха го и плати глоба от десет долара.