Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Беше събота, тъкмо се готвеше да поеме из горите с прашка в джоба и торбичка за орехи през рамо, когато дядо му го спря. В очите на стареца гореше оня напрегнат, сериозен взор, който винаги плашеше Дейвид. В такива случаи Джеси Бентли не гледаше направо, погледът му колебливо бягаше встрани, сякаш не се спираше на нищо. Като че невидима завеса се спускаше пред стария човек и го откъсваше от света.

— Искам да дойдеш с мен — кратко рече той, очите му се плъзнаха над главата на момчето и извисиха нагоре. — Днес ни предстои нещо важно. Ако искаш, вземи си торбичката за орехи. Няма значение, и без това ще отидем в гората.

Джеси и Дейвид тръгнаха със стария файтон, теглен от бялото конче. Дълго пътуваха в мълчание, после спряха край едно поле, където стадо овце кротко пасеше. Сред овцете подтичваше малко агънце, родено сравнително късно, Дейвид и дядо му го хванаха, вързаха здраво краката му и то заприлича на малка бяла топка. Потеглиха отново и Джеси остави Дейвид да прегърне агнето.

— Вчера го забелязах и веднага ме подсети за нещо, което отдавна исках да направя — рече старецът и отново очите му зашариха над главата на момчето с оня блуждаещ и несигурен поглед.

Въодушевлението, обхванало стария фермер след богатата и плодоносна беритба, се смени с друго настроение. От дълго време Джеси ходеше смирено и се молеше. Нощем почна пак да се разхожда сам с мисли за бога, пак взе да търси връзка между себе си и героите от древни времена. Коленичеше на мократа трева под звездното небе и извисяваше глас в молитва. Както хората, чиито съдби изпълваха страниците на Библията, и той бе решил да направи жертвоприношение пред бога.

— Господ ми даде тая богата реколта, той ми прати момчето на име Дейвид — говореше си той шепнешком. — Сигурно трябваше да сторя това отдавна.

Съжаляваше, че тази мисъл не му бе хрумнала още преди да се роди дъщеря му Луиз и вярваше, че сега, след като издигне на закътано място сред гората жертвена клада и поднесе в жертва малко агне, господ ще му се яви и ще му изпрати своето знамение.

Колкото повече мислеше за жертвоотдаването, толкова повече мислеше за Дейвид и като че страстното му себелюбие взе отчасти да замира.

— Време е момчето да се замисли за своето бъдеще и божията поличба ще бъде за него — реши старецът. — Бог ще му начертае пътя. Той ще ми подскаже какво място е отредил за Дейвид в живота и кога момчето ще поеме своя друм по широкия свят. Редно е момчето да присъства. Ако имам късмет и ми се яви ангел небесен, Дейвид ще види славата и величието на господа, когато се показва пред човека. И това ще го направи верен божи служител.

Джеси и Дейвид препускаха мълчаливо по пътя, докато стигнаха същото място, дето преди време старецът бе призовал бога и бе изплашил внука си. Утрото бе ведро и ясно, но изневиделица задуха студен вятър и облаци притулиха слънцето. Щом зърна мястото, на което бяха идвали преди, Дейвид се разтрепера от ужас, а когато спряха до мостчето над потока, който тичаше забързано между дърветата, дощя му се да рипне от файтона и да побегне.

Какви ли не планове за бягство преминаха през главата му, но въпреки всичко последва Джеси, който се прехвърли през оградата и пое през гората.

— Глупаво е да се боя. Нищо не може да се случи — мислеше си момчето, притиснало агънцето до себе си. Сякаш безпомощността на малкото животинче, което прегръщаше в ръце, му вдъхваше смелост. Чувстваше учестените удари на сърчицето му и налагаше на своето сърце да не лупа така диво. Крачейки бързо след дядо си, той развърза въженцето, дето пристягаше четирите крака на агнето.

— Ако нещо се случи, ще бягаме заедно! — реши той.

Навътре в гората — бяха се отдалечили доста от пътя — Джеси спря сред една просека, откъдето нагоре по рекичката почваше неголямо сечище, обрасло с ниски храсталаци. Без да продума, той събра набързо купчина сухи съчки и ги запали. Момчето приседна на земята с агнето в ръце. Фантазията му съзираше скрит смисъл във всеки жест на стареца и с всеки миг уплахата му нарастваше.

— С кръвта от агнето трябва да помажа главата на момчето — промърмори дядо му, когато съчките лумнаха в алчен огън, и като измъкна дълъг нож от джоба си, той се извърна бързо, закрачи през полянката към Дейвид.

Ужас скова душата на внука му. Прилоша му. За миг постоя неподвижно като вдървен, после целият настръхна и скокна на крака. Лицето му стана бяло като руното на агънцето, което, усетило се на свобода, побягна надолу по хребета. Припна и Дейвид. От страх краката му летяха. Лудешки прескачаше дънерите и ниските шубраци. Тичайки, измъкна от джоба си чаталчето с прашката за трепане на катерички. Стигна място, където рекичката бе плитка и се плискаше върху камънаците по дъното. Дейвид се спусна към водата, извърна се назад и щом видя, че дядо му все още тича след него, здраво стиснал ножа в ръка, без да се колебае, приклекна, избра камъче и го намести в прашката. Опъна стегнатите ластици с все сила и камъкът просвири във въздуха. Улучи право главата на дядо му, който, съвсем забравил за внука си, тичаше да хване агнето. Със силен вопъл старецът полетя напред и се просна в краката на момчето. Като го видя така безжизнен и без съмнение — мъртъв, Дейвид онемя от страх. Страхът прерасна в панически ужас.