Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Старият Ед Кинг бе дребен на бой и като се разминаваше с хората на улицата, се подхилваше с неприятен, безрадостен смях. А засмееше ли се, веднага почваше да чеше левия си лакът с дясната ръка. От тоя навик левият ръкав на палтото му бе направо протрит. Шляеше се из улиците, като се подхилкваше и оглеждаше неспокойно. На вид бе дори по-опасен от свирепия си син.

Щом Сара Кинг взе да излиза вечер с Джо Уелинг, хората заклатиха тревожно глави. Тя бе дълга и бледа, с мрачни кръгове под очите си. Представляваха комична двойка. Разхождаха се под дърветата и Джо не спираше да бръщолеви. Неговите огнени и бурни любовни обяснения, които кънтяха в тъмното откъм стената на гробищата или откъм плътните сенки на дърветата по целия хребет от панаирната площадка до водоема на помнената станция, се преповтаряха вечер из дюкянчетата. Скупчени около бара в „Ню Уилард Хаус“, мъжете се смееха и коментираха любовното увлечение на Джо. Ала след смеха настъпваше мълчание. Уайнсбъргският бейзболен отбор под негово ръководство печелеше победа след победа и градчето го гледаше с преклонение. Предусещайки трагична развръзка, хората чакаха и нервно се смееха.

От дълго време цялото градче стоеше настръхнало в очакване на сблъсък между Джо и двамата Кинг и късно в един съботен подиробед те се срещнаха в стаята на Джо в „Ню Уилард Хаус“. Свидетел на срещата бе Джордж Уилард. Нещата се развиха горе-долу така:

Когато младият репортер се прибра в стаята си след вечеря, в здрачината той забеляза Том Кинг и баща му в стаята на Джо. Синът държеше тежкия бастун и седеше досами вратата. Старият Едуард Кинг неспокойно крачеше напред-назад и чешеше левия лакът с дясната си ръка. Коридорите бяха тихи и безлюдни.

Джордж Уилард влезе в стаята си и седна зад писалището. Опита да пише, ала ръката му така страхотно трепереше, че не можеше да стиска перодръжката. И той закрачи неспокойно насам-натам. Както всички хора в градчето, той бе също смутен и сбъркан и не знаеше какво да предприеме.

Минаваше седем и половина и навън бързо се стъмваше, когато Джо Уелинг се появи откъм перона на гарата и се запъти към хотела. Държеше в ръце снопче треви и бурени. Въпреки безпокойството, от което целият трепереше, Джордж Уилард неволно се усмихна при вида на дребното пъргаво човече, което стиснало разни треви, подтичваше по перона.

Разтрисан от страх и тревога, младият репортер се притаи в коридора край стаята, където Джо Уелинг разговаряше с двамата Кинг. Чу се ругатня, нервният кикот на стария Едуард Кинг и после настъпи мълчание. Тогава гласът на Джо Уелинг, ясен и звучен, проряза тишината. Джордж Уилард се разсмя. Стана му ясно. Както досега бе помитал всички, така и в момента Джо Уелинг се готвеше да повали в стаята си двамата Кинг със зашеметяващ порой от думи. Подслушвачът в коридора пак закрачи напред-назад, този път прехласнат от изумление.

Влизайки в стаята, Джо Уелинг не обърна никакво внимание на заплахите, които избоботи Том Кинг. Погълнат от някаква идея, той затвори вратата, запали лампата и разстла снопчето плевели и треви по пода.

— Хрумна ми нещо — тържествено оповести той. — Тъкмо се готвех да го споделя с Джордж Уилард, та да го опише в някоя статия за вестника си. Радвам се, че сте дошли. Щеше ми се и Сара да е тук. Канех се да ви посетя у вас и да ви разкажа за някои от идеите си. Те са толкова интересни. Но Сара ме възпря. Страх я е, че ще се скараме. Ама че глупаво!

И като подтичваше нагоре-надолу пред двамата сбъркани от удивление мъже, Джо Уелинг заобяснява:

— Никак не се заблуждавайте! — провикна се Джо. — Става дума за нещо велико. — Гласът му бе станал писклив от възбуда. — Само следете мисълта ми, ще ви стане интересно. Сигурен съм. Сега представете си — представете си, че всичкото жито, царевица, овес, грах, картофи бъдат унищожени от някакво чудо. А ние сме тук, в нашата околия. Наоколо ни са издигнати високи огради. Това си представяме. Никой не може да се прехвърли през оградата и всички плодове на земята са унищожени, нищо не ни е останало освен тия дивораслеци, тия треволяци. Свършено ли е с нас? Вас питам. Свършено ли е с нас? — Том Кинг проръмжа. За миг в стаята настъпи мълчание. После Джо отново се спусна да обяснява своята идея. — За известно време всичко ще върви трудно. Признавам. Длъжен съм да го призная. Няма какво да заобикаляме истината. Да се изправим пред трудностите на реалността. Не един издут тумбак ще се вдлъбне като пещера. Ала няма да успеят да ни сломят. Няма, казвам ви.