Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Години след като Нед Къри замина Алис не стъпи в дъбравата с никой младеж, но веднъж — две или три години след отпътуването му, — когато самотата й стана непоносима, тя се премени в най-хубавата си рокля и излезе. Намери уютно, закътано местенце — от него се виждаше и градът, и ширните поля — и приседна. Обзе я страх — от годините, от безполезността й. Надигна се, не я свърташе на едно място. Изправи се, зареяла поглед над земята, и нещо — може би мисълта за неспирния ход на живота, който прелива от сезон в сезон — прикова съзнанието й към изминалите години. С ледена тръпка на ужас осъзна, че за нея красотата и свежестта на младините са безвъзвратно отминали. За първи път се почувства излъгана. Не винеше Нед Къри, не знаеше кого за какво да вини. Горест я попари. Свлече се на колене, искаше да се помоли, но вместо молитви, вопли на негодувание напираха на устните й.

— Щастие мен няма да ме сполети. Радост никога няма да намеря. Защо се залисвам с лъжи? — простена Алис и едно незнайно чувство на облекчение дойде заедно с този пръв смел опит да застане лице в лице със страха, превърнал се в частица от нейното всекидневие.

В годината, когато Алис Хайндман навърши двайсет и пет, случиха се две неща, които нарушиха скучното еднообразие на дните й. Майка й се омъжи за Буш Милтън, бояджията на кабриолети в Уайнсбърг, а самата Алис премина към уайнсбъргската методистка църква. Потърси църквата, защото взе да се бои от самотата. След повторната женитба на майка й уединението й стана по-осезателно.

— Започвам да остарявам, ставам особнячка. Ако Нед се върне, няма да ме иска такава. Там, в големия град, където живее, мъжете остават вечно млади. Толкова неща се случват наоколо им, че нямат време да остареят — каза си тя с печална, незабележима усмивка и решително се зае да завърже познанства с хора. Всеки четвъртък вечерта, след като затвореше магазина, отиваше на среща с енориашите в приземието на църквата, а в неделни дни посещаваше сбирките на една организация, наречена „Епуъртски сговор“.

Когато Уил Хърли, мъж на средна възраст, който бе продавач в една от дрогериите на градчето и принадлежеше към същата църква, й предложи да я изпрати, тя не отказа.

— Разбира се, няма да позволя да го превърне в навик, но ако сегиз-тогиз се виждаме, в това няма нищо лошо — каза си тя, все още непоколебима в своята преданост към Нед Къри.

Без да съзнава — отначало съвършено плахо, а после с растяща решителност, — Алис се опитваше да намери нови устои в живота. Пристъпваше мълчаливо до продавача от дрогерията, ала понякога в тъмното, както безучастно се разхождаха, тя лекичко опъваше ръка и докосваше с пръсти гънките на дрехата му. Той я изпращаше до вратите на къщата на майка й, но тя не влизаше веднага, а за миг се задържаше край вратата. Искаше й се да го повика обратно, да го помоли заедно да поседят пред прага в мрака, но се боеше, че няма да я разбере.

— Не го искам — казваше си тя, — просто искам да избегна самотата. Ако не внимавам, ще отвикна да общувам с хората.

В началото на есента Алис навърши двайсет и седем години и я обзе някакво парещо безпокойство. Не понасяше повече компанията на продавача от дрогерията и когато идваше вечер да я кани за разходка, тя го отпращаше. Съзнанието й трескаво работеше и когато, пребита от умора след дългите часове край щанда в магазина, тя се прибираше у дома, пропълзяваше в леглото, но не можеше да заспи. Блещеше очи в тъмнината. Въображението й — като дете, разбудено от дълъг сън — се рееше из стаята. Ала дълбоко в нея се таеше нещо, дето не можеше да се залъже с фантазии и изискваше от живота определен отговор.

Алис грабваше възглавницата и силно я притискаше към гърдите си. Надигаше се от постелята и нагласяше одеялото така, че в тъмното заприличваше на човек, легнал между чаршафите, после, коленичила край леглото, го милваше и като припев неспирно мълвеше:

— Защо не стане нещо? Защо съм изоставена сам-сама? — шептеше Алис. Макар понякога да се сещаше за Нед Къри, вече не зависеше от неговата власт. Желанието й ставаше неопределено. Не искаше Нед Къри, нито искаше друг мъж. Искаше да бъде обичана, да получи ответ на оня зов, който все по-гръмко ехтеше в нея.

И тогава — беше нощ и навън силно валеше — Алис преживя необичайно приключение. То я изпълни със смут и ужас. Прибра се от магазина в девет и свари къщата празна. Буш Милтън се бе запилял из града, а майка й се бе отбила при съседка. Алис се качи в стаята си и се съблече на тъмно. Постоя за миг край прозореца, заслушана в чукането на дъждовните капки по стъклата, и изведнъж я връхлетя някакво необуздано желание. Без да спре, без да помисли какво върши, тя се спусна по стълбите на тъмната къща и излезе навън в дъжда. Изправи се сред затревената градинка отпред, усещаше студения дъжд по тялото си и някакъв налудничав порив — да се завтече ей така, гола по улицата — мигом я разтърси. Помисли си, че дъждът ще подейства лековито, чудотворно на тялото й. От години не бе се чувствала така — преливаща от младост и сили. Щеше й се да заподскача, да се завтече, да закрещи, да намери някого — самотник като нея — и да го прегърне. По тухления тротоар пред къщата се запрепъва някакъв мъж на път за дома си. Алис се спусна към него. Заслепи я дивашки, отчаян порив.