Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Младият телеграфист бил лудо влюбен. С някакво, кажи-речи, религиозно обречение успял да избегне примамката на младостта и се съхранил целомъдрен до сватбата. Той нарисува пред Джордж Уилард картината на своя живот в Колъмбъс, Охайо, заедно с младата си съпруга.

— В градината зад къщата насадихме зеленчуци — разказваше той, — знаеш какво: грах, царевица, такива неща. Преместихме се в Колъмбъс в началото на март и щом дните взеха да се затоплят, излизах да работя в градината. Преобръщах с бел земята, а тя тичаше наоколо, смееше се, преструваше се, че се плаши от червеите, които изравях. В края на април започнах да засявам. С книжна кесия в ръка тя стоеше сред тесните пътечки между лехите. Кесията бе пълна със семена. Подаваше ми по няколко семенца наведнъж и аз ги заравях в топлата, рохкава пръст.

За миг гласът на човека, който разказваше в мрака, секна.

— Обичах я — каза той. — Глупак съм бил, признавам! И все още я обичам. Там, в сумрака на пролетните нощи, аз припълзявах по черната земя в нозете й. Целувах обувките й, целувах глезените над тях. Когато крайчецът на полите й докосваше лицето ми, потръпвах от сладост. След две години такъв живот узнах, че тя успяла да си намери трима любовници, които редовно посещавали дома ни, когато съм бил на работа. Не пожелах да се разправям нито с тях, нито с нея. Просто я отпратих у дома при майка й, без да кажа дума. Какво можех да кажа? Имах в банката четиристотин долара, дадох й ги. Не я питах защо го направи. Мълчах. Когато си замина, плаках като хлапе. Доста скоро се откри възможност да продам къщата и всичките пари изпратих на нея.

Уош Уилямс и Джордж Уилард се надигнаха от купчината траверси и поеха по релсите към града. Телеграфистът завърши разказа си набързо, задъхано.

— Майка й ми прати вест да отида — продължи той. — Писа ми писмо, молеше ме да отида у тях, в Дейтън. Когато пристигнах, беше късна вечер, като сега.

Гласът на Уош Уилямс се извиси почти до писък.

— Два часа седях в гостната им. Майка й ме въведе там и ме остави. Изискана им беше къщата. Както се вика, те бяха фамилия от сой, почитани хора. Имаха плюшени кресла и кушетка в стаята. Аз целият треперех. Ненавиждах ония мъже, все мислех, че те й бяха сторили зло. Омръзнало ми бе да живея сам, исках да си я взема. Колкото повече чаках, толкова по-кървяща и болезнена ставаше раната ми. Струваше ми се, че ако влезе и ме докосне с ръка, ще се свлека в несвяст. Душата ме болеше, исках да простя и да забравя.

Уош Уилямс спря и загледа Джордж Уилард. Студена тръпка разтрисаше младежа. Отново гласът на стареца стана нисък и тих.

— Тя влезе в стаята — гола — продължи той. — Майка й я накарала. Докато съм чакал там, тя разсъблякла момичето, увещавала я е сигурно с измамни приказки. Първо чух шепот край вратата, дето водеше към малко коридорче, после вратата безшумно се разтвори. Момичето се червеше от срам и стоеше неподвижно, без да вдига очи от пода. Майка й не влезе. Избутала момичето вътре, а тя останала в преддверието да чака, надявала се, че… това… нали разбираш… и чака.

Джордж Уилард и телеграфистът излязоха на главната улица на Уайнсбърг. Светлините от витрините падаха на ярки, блестящи петна по тротоара. Хора сновяха, смееха се, разговаряха. Младият репортер почувства слабост, прилоша му. Във въображението си той също се видя стар и грохнал.

— Не можах да убия майката — заговори отново Уош Уилямс, като се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. — Ударих я само веднъж с един стол, после нахлуха съседи и измъкнаха стола от ръцете ми. Тя така силно пищеше, че сам разбираш! И по-късно нямах късмет да я очистя. Тя почина от треска само месец след случката.

Къщата в Уайнсбърг, където Сет Ричмънд живееше заедно е майка си, нявга бе една от забележителностите на градчето, но сетне славата й доста позавяхна. Засенчи я грамадната тухлена къща на Бъкай Стрийт, която издигна банкерът Уайт. Домът на Ричмъндови бе разположен в малка падинка оттатък края на Мейн Стрийт. Когато фермерите идеха в града по прашния път откъм юг, минаваха край ореховата кория, заобикаляха панаирната площадка с високата дъсчена ограда, цялата облепена с афиши, пускаха конете в тръс пред падинката покрай Ричмъндовата къща и оттам — право в града. Повечето от земите на север и юг от Уайнсбърг бяха засадени с ягодови и овощни градини и Сет виждаше фургони с берачи — момчета, момичета, жени, отиваха сутрин към нивите и вечер се връщаха, посипани с прах. Гълчавата на тълпата и грубите закачки, дето се подвикваха от фургон на фургон, често пъти грозно изнервяха Сет. Мъка му бе, че той не може шумно да се смее, да подхвърля безсмислени шеги, да се пъчи и надува в тоя безкраен поток от движение и кикот, който не стихваше нагоре-надолу по пътя.