Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

А. П. Ринглет получи пратка сламени шапки. Ед Байърбаум и Том Маршал бяха в петък в Клийвланд. Чичо Том Синингс строи нова плевня в двора си на Вали Роуд.

Мисълта, че един ден Джордж Уилард ще стане писател, караше хората от Уайнсбърг да го обграждат с особена почит и Джордж непрекъснато говореше на Сет Ричмънд за своите намерения.

— Като писател най-лесно си живее човек — заявяваше той горделиво и възбудено. — Ходиш си където искаш, никой не те командва. Ако ще да си в Индия или по Южните морета, пишеш си — и толкоз… Почакай да се появи името ми и тогава гледай колко весело ще бъде.

Стаята на Джордж Уилард имаше два прозореца — единият гледаше към страничната уличка, а другият — към железопътната линия и закусвалнята на Бил Картър срещу гарата. Сет Ричмънд седна на един стол и забоде очи в пода. Джордж Уилард, който от час безцелно си играеше с един молив, възторжено го приветства.

— Мъчех се да напиша любовен разказ — обясни той и нервно се засмя. Запали лула и се заразхожда из стаята. — Знам обаче какво ми трябва. Да се влюбя. Седя тук и умувам, но трябва да го направя.

Сякаш смутен от признанието си, Джордж пристъпи към прозореца и като обърна гръб на приятеля си, се надвеси навън.

— Знам в кого ще се влюбя — отривисто рече той. — В Хелън Уайт. Тя е единственото момиче в града с някакъв „живец“.

Запален от нова идея, младият Уилард се обърна и приближи към госта си.

— Слушай! Ти познаваш Хелън Уайт по-добре от мен. Искам да й предадеш думите ми. Просто заговори се, кажи й, че съм влюбен в нея. Внимавай какво ще каже тя, как ще го приеме, после ела и ми обади.

Сет Ричмънд стана и се упъти към вратата. Думите на приятеля му го подразниха непоносимо.

— Добре! Довиждане! — кратко рече той.

Джордж се стъписа. Хукна подире му, спря в тъмното, опита да се взре в лицето му.

— Какво ти става? Какво ще правиш? Остани тук да си побъбрим! — настоя той.

Вълна от негодувание — срещу приятеля му, срещу хората от града, които според него неспирно бръщолевеха за нищо-нещо и най-вече срещу собствения си навик да мълчи — се надигна в гърдите на Сет и го докара почти до отчаяние.

— Я сам говори с нея! — избухна той, излезе бързо и силно хлопна вратата под носа на приятеля си. — Ще намеря аз Хелън Уайт, ще поговорим, но не и за него! — прошепна Сет.

Спусна се по стълбите, намери се пред входа на хотела, ядно мърморейки нещо. Прекоси тясната прашна уличка, прехвърли се през ниския железен парапет и седна на тревичката в двора на гарата. Джордж Уилард за него бе пълен глупак, съжали че не му го каза, и то по-категорично. Макар външно познанството му с Хелън Уайт, банкерската дъщеря, да изглеждаше обикновено, тя често изпълваше мислите му — той я чувстваше като нещо съкровено и лично.

— Оня глупак, дето все мисли за своите любовни разкази — промълви Сет и хвърли през рамо поглед към стаята на Джордж, — как веднъж не се умори от неспирното си бъбрене!

Сега в Уайнсбърг бе сезонът на ягодите и по перона мъже и момчета товареха щайги с дъхави червени плодове в два вагона за бързия влак, спрели в страничния коловоз. Юнската луна се бе издигнала в небето и макар че откъм запад грозеше буря, уличните фенери още не бяха запалени. В дрезгавината смътно се различаваха силуетите на мъже, които стояха в камиона и прехвърляха щайги към вратите на вагоните. Други мъже бяха насядали на железния парапет, дето ограждаше моравата. Пушеха лули. Разменяха се груби закачки. Нейде в далнината изпищя влак и товарачите край вагоните заработиха още по-усърдно.

Сет се надигна от тревичката, мина безмълвно край мъжете, накацали по железния парапет, и излезе на Мейн Стрийт. Бе стигнал до решение.

— Ще се махна оттук — рече си той. — Кому съм нужен тука? Ще отида в някой голям град и ще се захвана на работа. Довечера ще обадя на майка.

Сет бавно мина по Мейн Стрийт край Уакъровото магазинче за пури, край Градската община и влезе в Бъкай Стрийт. Гнетеше го мисълта, че не е част от живота на родното си градче, ала болката не проникваше надълбоко, тъй като не чувстваше вина у себе си. Спря в плътната сянка на големите дървета пред дома на доктор Уелинг, за да погледа малоумния Търк Смолит, който тикаше количка по пътя. Старият човек с нелепостите на детския си акъл караше в количката десетина дъски и като подтичваше, балансираше товара си със завидна сръчност.

— Ей, Търк, по-лекичко тука! Хайде сега, давай смело! — подвикваше старикът на себе си и така се кискаше, че товарът в количката застрашително подскачаше.