После продължиха в мълчание. Стигнаха до градината, която опасваше стария дом на Ричмъндови и като се промушиха през една пролука в плета, седнаха на дървената пейка под един храст.
Докато крачеше по улицата редом с момичето, нови и безстрашни мисли взеха да напират в главата му. Съжали за решението си да се махне от града.
— Би било чудно, необикновено, ако остана и често-често се разхождам из улиците с Хелън — мислеше си той. Във въображението си виждаше как я прегръща през кръста, чувстваше как нейните ръце здраво се обвиват около шията му. Съзнанието му по странен начин свърза места и събития, и мислейки за любовни ласки с това момиче, сети се за едно място, където бе минал преди ден-два. Трябваше да свърши някаква работа в дома на един фермер, който живееше нагоре по хребета отвъд панаирната площадка, и на връщане мина по пътечка през полето. Спря под един чинар в подножието на ската и се огледа. Посрещна го нежно жужене. За миг момчето реши, че дървото е убежище за рояк пчели.
Ала щом погледна надолу, зърна пчелички по високите треви наоколо. По цялото поле, което се спускаше от ската, растяха високи до кръста плевели. Бяха нацъфтели в ситни лилави цветчета, които излъчваха омайващо ухание. Пчеличките се трупаха връз плевелите на цели армии и пееха, докато работеха.
Сет си представи как лежи под чинара в лятна привечер, потънал сред тревите. До него — в картината, нарисувана от фантазията му — лежи Хелън Уайт, скрила ръка в неговата. Необяснимо желание го възпира да целуне устните й, ала чувства, че ако пожелае, може да го стори. И така, той лежи неподвижно, гледа я и слуша как армията от пчелички пее над главата му песен във възхвала на труда.
Сет непохватно промърда върху дървената пейка. Пусна ръката на момичето и пъхна шепи в джобовете си. Обзе го някакво желание с неотдавнашното си решение да направи силно впечатление на събеседницата си и кимна по посока на къщата:
— Майка ми ще се защура, ще вдигне шум — прошепна той. — Тя въобще не се е замисляла над бъдещето ми. Смята, че завинаги ще остана край нея и все ще си бъда момче.
Гласът му прозвуча с момчешка искреност.
— Ето на̀ — ти виждаш, длъжен съм да се преборя. Трябва да работя. За това ме бива.
Хелен Уайт бе поразена. Кимна с глава, заля я чувство на възхита.
— Ей това се казва човек — помисли си. — Той не е никакво момче, а силен, разумен мъж!
Опия смътни желания, дето бяха нахлули в плътта й, изведнъж отлетяха и тя вдървено изопна снага на пейката. Гръмотевици продължаваха да боботят, светкавици прорязаха небето на изток. Градината, дето й се струваше толкова загадъчна и необятна и можеше да се превърне в място на дивни, непознати приключения, ако останеше до Сет, сега й се стори като най-обикновен заден уайнсбъргски двор, с нищожни и безинтересни очертания.
— Какво ще правиш там? — прошепна тя.
Сет се извърна леко на пейката, мъчейки се да види лицето й. Смяташе я за далеч по-разумна и по-откровена от Джордж Уилард и сякаш се зарадва, че се откъсна от приятеля си. Онова раздразнение, което градчето предизвикваше в мислите му, се завърна и му се дощя да го опише на Хелън.
— Тука всеки бъбри ли, бъбри — поде той. — До гуша ми е дошло от приказки. Аз искам да правя нещо, да си намеря работа, където приказките не се ценят. Може да стана механик в някой цех. Не знам. Пък и все ми е едно. Просто искам да работя и да си мълча. Това са плановете ми.
Сет се надигна от пейката и протегна ръка. Не искаше да сложи край на срещата, ала не се сещаше какво още да каже.
— Сега се виждаме за последен път — прошепна той.
Тъга някаква задави Хелън. Сложи ръка връз рамото му и взе да притегля главата му към устременото си нагоре лице. Това бе израз на чиста привързаност и на пареща жалост, задето онова едва загатнато изживяване, което вещаеше омаята на нощта, не можа да се сбъдне.
— Май е време да си тръгвам — рече тя, ръката й се свлече от рамото му и тежко падна отстрани. Ненадейно реши нещо. — Не ме изпращай. Искам да бъда сама. Ти върви и поговори с майка си. Най-добре го направи сега.
Сет се поколеба, помая се, а в това време момичето се бе обърнало и изнизало през плета. Дощя му се да хукне подире й, ала не помръдна, зяпаше, озадачен и стъписан от постъпката й, както впрочем бе озадачен и стъписан от цялостния живот на градчето, в което живееше. Тръгна бавно към къщата, спря под сянката на грамадно дърво и видя майка си, седнала край осветения прозорец, да кърпи усърдно нещо. Чувството на самота, дето го бе връхлетяло рано тая вечер, се завърна и придаде друг отсенък на мислите му за току-що изживените вълнения.
Читать дальше