Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Странникът се надигна и застана пред Том Хард. Тялото му се олюляваше напред-назад, сякаш всеки момент ще се срине, ала нищо подобно — той коленичи на тротоара и поднесе ръчичките на малкото момиченце към пиянските си устни. Взе да ги целува прехласнато.

— Бъди Танди, мъничка моя — умоляваше той. — Бъди силна и безстрашна! Това е пътят. Бъди дръзновена във всичко! Имай смелост, позволи да те обичат. Бъди нещо по-велико от мъж, по-велико от жена! Бъди Танди!

Странникът се изправи, заклатушка се надолу по улицата. След ден-два хвана влака и се върна у дома си в Клийвланд. Същата лятна вечер след разговора пред хотела Том Хард поведе момиченцето си към дома на някакви роднини, дето бе поканено да пренощува. Докато крачеше под дърветата в мрака, забравил бръщолевенето на странника, мислите му отново запрехвърляха нови доводи, с които да срази вярата на хората в бога. Произнесе името на щерка си и тя се разплака.

— Не ща да ми викаш така — сопна се детето. — Искам да ми викат Танди — Танди Хард.

Момиченцето ридаеше така горчиво, че Том се трогна и помъчи да го утеши. Спря под едно дърво, взе то на ръце, гушна го.

— Хайде, бъди послушна — сгълча го бащата, но момиченцето не знаеше утеха. С детска всеотдайност то се предаде на мъката са, а риданията му раздираха нощния покой на улицата.

— Искам да бъда Танди! Искам да бъда Танди! Танди Хард! — викаше то, тръскаше глава я хлипаше, сякаш детската му сила не достигайте да понесе видението, изпратено от думите на пияния.

Преподобният Къртис Хартман бе пастор на презвитерианската църква в Уайнсбърг и на този пост стоеше вече десет години. Бе четиридесетгодишен, по природа затворен и мълчалив. Терзание бе за него да проповядва от амвона пред толкова хора и винаги от сряда сутрин до събота вечер не мислеше за нищо освен за двете проповеди, които трябваше да произнесе в неделя. В неделята от ранно утро се качваше в малката стаичка в камбанарията на църквата, наречена още кабинет, и се молеше. Една нотка взимаше неизменно връх в молитвите му:

— О, господи, дай ми сили и смелост да ти служа! — умоляваше той, коленичил на голия под и преклонил глава пред дълга, който му предстоеше.

Преподобният Хартман бе висок мъж с кестенява брада. Жена му, снажна и нервна, бе дъщеря на фабрикант на бельо от Клийвланд, Охайо. Хората в градчето уважаваха свещеника. По-старите енориаши го харесваха, защото бе кротък и скромен, а в очите на мисис Уайт, жената на банкера, той минаваше за начетен и изискан.

Презвитерианската църква се имаше за нещо повече от другите църкви в Уайнсбърг. Тя бе по-просторна и по-внушителна и пасторът й — по-добре платен. Той дори си имаше собствен кабриолет и някога в летните вечери обикаляше из града с жена си. Минаваше по Мейн Стрийт, препускаше нагоре по Бъкай Стрийт и обратно, като кимаше сдържано на минувачите, а жена му, пламнала от скрита гордост, го поглеждаше с крайчеца на очите си и се тревожеше кончето да не се подплаши и побегне.

През всичките тия години, откакто пристигна в Уайнсбърг, животът на Къртис Хартман течеше добре. Не бе от тия, дето ще раздухат фанатична жар у богомолците в своята църква, но пък, от друга страна, не си създаваше врагове. Всъщност той бе предан на делото си и нявга дълго го мъчеха угризения, че не може да тръгне и закрещи божието слово по шосетата и уличките на града. Чудеше се понякога дали пламъкът на вярата наистина гори в гърдите му и мечтаеше един ден властна и благодатна нова сила като стихия да се влее в гласа и душата му и хората да потръпнат пред духа господен, вселил се в него.

— Окаян човек съм аз, такава сила никога няма да ме осени — разсъждаваше той умърлушено, а после смирена усмивка огряваше лицето му. И философски той заключваше: — Е, все пак не съм зле!

Стаичката в църковната камбанария, където всяко неделно утро пасторът се молеше да стане по-могъща в него божията сила, имаше само едно прозорче. Бе дълго и тясно и се отваряше навън върху панта като врата. На прозорчето, сглобено от неголеми стъкла в оловна рамка, бе изрисуван Христос, положил ръка връз главата на младенец. Една неделя — беше през лятото, — както седеше до писалището в стаичката, разтворил голяма библия пред себе си, а листовете с проповедта разпилял наоколо, свещенослужителят с потрес откри, че в най-горната стая на съседната къща в леглото лежи жена, пуши цигара и чете книга. Къртис Хартман пристъпи на пръсти към прозорчето и безшумно го затвори. Ужас го попари при мисълта, че жената пуши и се разтрепера, като се сети, че очите му, току-що откъснали се от светата книга, бяха зърнали разголените рамене и бялата шия на жена. Мозъкът му се размъти, той слезе долу, застана на амвона и произнесе дълга проповед, без ни веднъж да помисли за жестовете и за гласа си. Проповедта направи необичайно впечатление на всички, в нея имаше сила и яснота.