Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Аз съм божие чадо и бог трябва да ме избави от мен самия — провикна се той, докато се луташе под дърветата из тъмните улици. Спря под едно дърво, вдигна очи към небето, скрито зад забързани облаци. Заговори на бога задушевно, сърдечно. — Умолявам те, господи, не ме забравяй! Дай ми сили утре да поправя дупката на прозореца. Извиси отново погледа ми към небесата. Не изоставяй своя покорен слуга в тоя труден час, господи!

Сновеше насам-натам из смълчаните улици свещеникът, а душата му дни и седмици се мъчеше в страдание. Не проумяваше изкушението, което го подмами, не проумяваше защо него връхлетя. Взе дори бога да вини донякъде, казваше си, че от праведния път той не е отстъпвал, не е хуквал да дири греха.

— Цял живот, и като млад, и като свещенослужител, смирено изпълнявах своя дълг — заявяваше пасторът. — Защо сега съм въведен в изкушение? Какво толкова сторих, та това бреме върху мен да се стовари?

Три пъти тая година — рано есента и зимата — Къртис Хартман се изнизваше от къщи, промъкваше се в църковната камбанария и от мрачината на малката стаичка зяпаше легналата Кейт Суифт, а после тръгваше навън и се молеше из улиците. Сам той не разбираше постъпките си. Седмици минаваха, без да се сети за учителката, и тогава си казваше, че е надвил плътското желание да зърне тялото й. И после нещо му ставаше. Както седеше в кабинета у дома си, заровил глава в новата проповед, изведнъж почваше да нервничи, да снове припряно из стаята.

— Ще се поразвея из улиците — казваше си и дори когато пристъпваше в църковната врата, твърдоглаво не признаваше пред себе си защо е дошъл тук.

— Няма да поправя счупеното стъкло, а ще се науча да идвам вечер тука, да седя в присъствието на оная жена и въобще да не вдигам очи към нея. Няма да се проваля. Тази съблазън е пратена от всевишния, за да изпита душата ми, но аз пипнешком ще се измъкна от тъмата и ще стъпя на светлия друм на правдата.

Една януарска нощ, когато навън сви лют студ и дълбок сняг застилаше улиците на Уайнсбърг, Къртис Хартман за последен път се качи в стаичката на църковната камбанария. Минаваше девет, като излезе от къщи и така стремглаво се спусна навън, че забрави да нахлузи галошите си. По Мейн Стрийт нямаше жива душа, освен Хоп Хигинс, нощния пазач. Цялото градче тънеше в сън, като не броим пазача и младия Джордж Уилард, който седеше в канцеларията на „Уайнсбърг Ийгъл“ и се мъчеше да пише разказ. Свещеникът крачеше по улицата към църквата, газеше из високите преспи и си мислеше, че тоя път ще се отдаде на греха докрай.

— Искам да гледам тая жена, искам мислено да целувам раменете й. Ще си позволя да мисля каквото ми се доще — с горчивина се заканваше той и сълзи замъгляваха очите му. Закрои планове да напусне църквата, да захване друг път в живота. — Ще отида в голям град, ще почна да въртя търговийка. Щом като такава ми е природата и не мога да устоя на греха, ще му се отдам. Но поне лицемер няма да бъда, да проповядвам божието слово, а мислите ми да се въртят около раменете и шията на жена, дето не ми принадлежи.

Студено бе в стаичката на камбанарията в оная януарска нощ и още щом влезе, Къртис Хартман бе наясно, че постои ли тук, здрав няма да излезе. От затъването в преспите нозете му бяха мокри, а огън нямаше. Нямаше я и Кейт Суифт в стаята в съседната къща. С мрачна непоколебимост той седна и зачака. Сви се на стола, впи пръсти в краищата на писалището, върху което лежеше разтворената библия, и впери очи в тъмното, а главата му гъмжеше от най-черните мисли в живота му. Сети се за жена си и в тоя миг направо я намрази.

— Вечно се е срамувала да се поддаде на страстите си, тя ме измами — мислеше си той. — Мъжът е в правото си да очаква истински плам и красота от жената. Той не бива да забравя, че си остава животно, в мене също има нещо първично. Ще отскубна жената от гърдите си и ще потърся други жени. Ще се залепя за учителката. Ще я задирям пред очите на всички и ако съм създаден за сласт и похот, ще живея да наситя сластта си.

Обезумял, той зъзнеше от главата до петите — хем от студ, хем от борбата, която го раздираше отвътре. Минаха часове, той пламна в треска. Гърло го сви, зъбите му затракаха. Краката му върху пода на стаичката бяха като две буци лед. Ала не напускаше бдението си.

— Ще зърна жената и ще дам воля на мисли, каквито не съм дръзвал да помисля — каза си той, вкопчи се в писалището и продължи да чака.

Къртис Хартман едва не умря подир тая нощ на безкрайно чакане в църквата, а в случилото се той съзря какъв трябва да бъде пътят в живота му. Другите вечери, когато бе чакал, през дупчицата в стъклото не бе успявал да види нищо друго в стаята на учителката, освен леглото. Той висеше търпеливо в тъмното, докато учителката изведнъж изникне и седне на леглото в бялата си нощница. След като запалеше лампата, тя се подпираше с възглавници и се зачиташе. Някой път запалваше цигара. Виждаха се само голите рамене и шията й.