Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Ричмъндовата къща бе изградена от варовик, из селцето се говореше, че взела уж да се скапва — нищо подобно, с всяка година ставаше все по-красива. Времето бе почнало леко да оцветява камъка, по повърхността му пробягваха златисти нишки, а вечер или в мрачни дни сенчестите места под стрехите се изпъстряха с игриви кафеникави и черни петна.

Къщата бе построена от дядото на Сет, той бе каменар и остави на сина си Кларънс Ричмънд, бащата на Сет, и къщата, и каменоломните край езерото Ери, осемнайсет мили на север оттук. Кларънс Ричмънд, кротък чувствителен човек, от когото всички съседи безмерно се възхищаваха, бе убит в улична крамола с редактора на един вестник в Толидо, Охайо. Сбиването стана заради някаква статия, дето името на Кларънс Ричмънд се забърквало с това на някаква учителка, и тъй като покойният бе възбудил кавгата, изхвърляйки се върху редактора, усилията да се накаже убиецът останаха без резултат. След смъртта му се разбра, че доста от парите, дето бе получил от стария каменар, са прахосани в спекулации или неразумни влогове, направени под въздействието на приятели.

С оскъдния си доход Върджиния Ричмънд заживя почти отшелнически живот и се посвети на отглеждането на своя син. Колкото и да бе разстроена от кончината на своя съпруг и баща на детето й, тя нито за миг не повярва в слуховете, дето плъпнаха след неговата смърт. За нея чувствителният, ведър като момче Кларънс, когото всички някак инстинктивно обичаха, бе просто един несретник, с прекалено деликатна душа за всекидневието на нашия живот.

— Ще чуеш какви ли не приказки, ала на нищо не бива да вярващ — говореше тя на сина си. — Той бе добър човек, преливаше от нежност към всички и въобще не биваше да се занимава със сделки. Каквото и да мисля, както и да мечтая за твоето бъдеще, нищо по-добро не мога да измисля, освен това да станеш такъв човек като баща си.

Няколко години след смъртта на мъжа си Върджиния Ричмънд, сериозно обезпокоена от растящите нужди, реши някак сама да увеличи дохода си. Владееше стенография и с помощта на приятели на покойния стана стенографка в съдилището на областния град. Пътуваше дотам с влака всяка сутрин, когато заседаваше съдът, а когато нямаше заседания, работеше сред розовите храсти в градината си. Бе висока, с изправена снага, неугледно лице и гъсти кестеняви коси.

В отношенията между Сет Ричмънд и майка му имаше нещо особено, което някак влияеше на общуването му с хората дори когато стана осемнайсетгодишен. Необяснимо, кажи-речи, нездравословно преклонение пред младежа караше майката повечето да мълчи в негово присъствие. Дори някой път да му заговореше остро, той поглеждаше нетрепкащо в очите й и съзираше как в тях пробягва същият стъписан поглед, който бе почнал да открива в очите и на другите.

Работата бе там, че синът разсъждаваше с изключителна яснота, а майка му — по друг начин. От всички тя очакваше обикновени реакции. Смяташе, че ако имаш син и го сгълчиш, той трябва да се разтрепери и сведе виновно очи. Продължиш ли да го кориш, той се разплаква и тогава всичко се прощава. А след като се наплаче и си легне, майката може да влезе на пръсти в стаята му и да го целуне.

Върджиния Ричмънд не проумяваше защо синът й не постъпва така. Дори при най-суровото порицание той нито трепваше, нито свеждаше очи към пода, напротив — гледаше я твърдо и тогава в главата и нахлуваха тревожни съмнения. Що се отнася до пропълзяването на пръсти в стаята му — откакто Сет навърши петнайсет години, тя изпитваше едва ли не страх от подобно нещо.

Веднъж, когато Сет бе на шестнайсет, заедно с две други момчета той избяга от къщи. Тримата се покачиха през отворената врата на празен товарен вагон и потеглиха за едно градче на четирийсет мили от Уайнсбърг, дето имаше панаир. Едно от момчетата носеше бутилка, пълна със смес от уиски и къпиново вино, и провесили крака от вагона, те седяха и надигаха шишето. Двамата приятели на Сет пееха и махаха с ръка към случайни минувачи по гарите на градовете, през които минаваха. Правеха си сметка да задигнат нещо от кошниците с храна, които фермерите носеха със себе си на панаира.

— Като царчета ще си живеем, хем ще видим панаира и конните надбягвания, хем петаче няма да похарчим — самохвалко се пъчеха те.

След като Сет изчезна от къщи, Върджиния Ричмънд почна припряно да снове нагоре-надолу из къщата, изпълнена с неясни опасения. На следния ден, благодарение на издирванията на местния съдия-изпълнител, тя научи в какво приключение се е впуснал синът й, ала въпреки това не можа да се успокои. Цяла нощ не мигна, слушаше тиктакането на часовника и си повтаряше, че и Сет като баща си внезапно и трагично ще си отиде от тоя свят. Твърдо реши, че тоя път няма да му се размине — макар да не позволи на съдия-изпълнителя да се намеси. Извади лист и молив и записа куп остри и хапливи укори с намерението да ги изсипе върху него. Взе да ги запаметява дори, ходеше из градината и повтаряше всички упреци и тежки думи като актьор, който заучава ролята си.