Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Нададе вик, обърна се и хукна през гората, задавен от сълзи.

— Нищо, убих го, вярно, ама все ми е едно — хлипаше той и както тичаше, внезапно реши: никога вече няма да стъпи във фермата или в Уайнсбърг. — Убих един божи човек, а сега вече ще стана мъж и ще тръгна по широкия свят — каза си храбро, престана да бяга и енергично закрачи по пътя, който следваше криволиците на рекичката Уайн Крийк през поля и гори все на запад.

Проснат на земята край рекичката, Джеси Бентли се размърда неспокойно. Изпъшка и отвори очи. Дълго лежа така, неподвижно, вперил очи в небето. Когато накрая се изправи, главата му се мотаеше и не се учуди, като не видя момчето. Приседна на един дънер край пътя и заговори за бога. Само такива слова можеха да изтръгнат от него. А споменеше ли се името на Дейвид, той поглеждаше с неразгадаем поглед към небето и казваше, че божи пратеник го е отвел със себе си.

— Така стана, защото бях ненаситен за слава — отсичаше той и повече нищичко не казваше.

Живееше с майка си — посивяла мълчалива женица с особен пепеляв цвят на лицето. Къщата им се намираше в малка дъбрава отвъд мястото, дето главната улица на Уайнсбърг пресичаше рекичката Уайн Крийк. Името му бе Джо Уелинг и навремето баща му бе един от издигнатите хора в градчето, адвокат и член на щатската законодателна комисия в Колъмбъс. Самият Джо бе дребен на ръст, а нрав като неговия нямаше никой в града. Беше като малък вулкан, който дреме кротко дни наред и изведнъж почва да бълва огън. Не, не бе точно такъв — по-скоро приличаше на човек, склонен към припадъци, такъв, дето постоянно всява страх у другите, защото припадъкът всеки миг може да го връхлети и отвее в тайнствено и обезпокоително физическо състояние, когато очите се обръщат, а краката и ръцете бурно се тресат. Ето какъв беше Джо Уелинг, само че онуй нещо, дето се вселяваше у него, го променяше не физически, а духовно. Обсебваха го разни идеи и впримчеше ли го някоя от тях, той ставаше неудържим. Думи се търкаляха и сипеха от устата му. На лицето му кацваше чудата усмивка. Ръбчетата на зъбите му, обточени в злато, блещукаха на слънцето. Спускаше се ненадейно връз случаен минувач и го заливаше с порой от слова. За човечеца вече нямаше спасение. Възбуден, Джо дишаше право в лицето му, надничаше в очите му, почукваше го по гърдите със заканващ се показалец, изискваше, принуждаваше да му се обърне внимание.

В ония дни „Стандард Ойл Къмпани“ не доставяше направо на клиентите си петролни продукти в цистерни или камиони както днес, а отнасяше горивото по бакалници, железарски магазини и тем подобни. Джо бе агент на фирмата „Стандард Ойл“ за Уайнсбърг и още няколко градчета по протежение на железопътната линия, която минаваше през Уайнсбърг. Събираше пари, приемаше заявки и какво ли още не. Баща му, законодателят, бе му намерил тази работа.

Шареше из уайнсбъргските магазини Джо Уелинг — мълчалив, прекомерно вежлив, отдаден на работата си. Хората го наблюдаваха с очи, в които се таеше любопитство, примесено с тревога. Очакваха го всеки момент да превърти и бяха готови да побягнат. Вярно е, че пристъпите, дето го връхлитаха, бяха съвсем безобидни, но не можеха да се отминат със смях. Те го завладяваха напълно, без остатък. Вкопчеше ли се за някоя идея, Джо ставаше всесилен и непобедим. Превръщаше се в титанична личност. Прегазваше човека, с когото говореше, помиташе го, помиташе всички наоколо, всички, които бяха на разстояние да чуват гласа му.

Четирима мъже стояха в магазина на Силвестър Уест и разговаряха за конни надбягвания. Тони Тип, жребецът на Уесли Мойър, през юни трябваше да участва на състезания в Тифин, Охайо, и слуховете твърдяха, че го очаквала най-оспорваната битка в състезателния му път. Мълвеше се, че самият Попи Джиърс, славният ездач, щял да бъде там. Из града витаеха тягостни опасения около победата на Тони Тип.

Джо Уелинг влезе в магазина, като раздразнено бутна покритата с решетки врата. С чудноват приглушен плам в очите той скокна право върху Ед Томас, този, който лично познаваше Попи Джиърс и чието мнение за шансовете на Тони Тип заслужаваше внимание.

— Покачила се е водата в Уайн Крийк — викна Джо Уелинг с вида на Фидипид, донесъл вестта за победата на гърците в битката при Маратон. Пръстът му забарабани по едрите гърди на Ед Томас. — При моста на Тръниън стига до единайсет и половина инча — продължа той, като изстрелваше скоростно думите, а въздухът между зъбите му тихо просвирваше. Безсилие и досада се изписа на лицата на четиримата. — Данните ми са точни. Бъдете сигурни! Притичах до железарския магазин на Сининг и взех линия. Върнах се и измерих. Едва повярвах на собствените си очи. Не е валяло, знаете, от десетина дни. Отначало се чудех какво значи това. Какви ли не мисли се заблъскаха в главата ми. Сетих се за подпочвени води и за извори. Умът ми взе да рови под речното корито и задълба наоколо. Седнах на моста и затърках глава. На небето никакъв облак, никакъв! Излезте навън и ще видите! Без облаче! И сега няма! Не, тогава имаше едно. Няма да скривам никакви факти. Имаше едно облаче, далеч на запад върху хоризонта, облаче колкото човешка ръка, не повече. Не мисля, че то има нещо общо със случая. Но ето на̀. Разбирате колко бях озадачен. И тогава се сетих. Досмеша ме. И на вас ще ви стане смешно. Разбира се, че валеше в областта Медина. Интересно, а? Дори да нямахме влакове, поща, телеграф, пак щяхме да знаем, че вали над Медина. Нали оттам извира Уайн Крийк! Това всеки го знае. Старата рекичка Уайн Крийк ни донесе вестта. Интересно! Досмеша ме. И реших — ще ви го разкажа. Интересно, нали?