Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— В тъмното ще е по-лесно да се признаят някои неща — шепнеше си тя, докато стоеше в тъмното килерче и пипнешком търсеше другата врата.

Изведнъж Луиз осъзна, че не е сама в къщата. В гостната, от другата страна на вратата, мъжки глас тихо заговори и вратата се открехна. Луиз едва успя да се шмугне в тясната ниша под стълбата, когато Мери Харди и нейният момък влязоха в тъмното малко килерче.

Луиз седя на пода в непрогледния мрак цял час и попиваше всичко. Без думи Мери Харди и приятелят й, дошъл да прекара вечерта с нея, разкриха пред селското девойче тайнството между мъжа и жената. Свела ниско глава, Луиз се сви на малка топка и не помръдна. Струваше й се, че по чудатата воля на боговете Мери Харди бе дарена с дар богат й недоумяваше срещу какво толкова протестира, макар да бе по-голяма от нея.

Младият мъж взе Мери в прегръдките си и започна да я целува. Тя се кикотеше и съпротивляваше, а той я притискаше още по-силно. Цял час продължи боричкането помежду им и после се върнаха в гостната, а Луиз припна нагоре по стълбите. Бе стигнала вратата на стаята си, когато чу Хариет да казва на сестра си:

— Надявам се, не сте вдигали много шум. Не бива да смущавате оная мишка, заровена в уроците си!

Луиз написа до Джон Харди бележчица и късно през нощта, когато в къщата всички спяха, се спусна надолу и я пъхна под вратата му. Боеше се, че не го ли направи веднага, смелостта ще я напусне. В бележката бе опитала да изрази съвсем точно какво иска:

Искам някой да ме обича и някого аз да обичам. Ако си отреден за мен, ела нощем в градината и дай знак под прозореца ми. Аз лесно ще пропълзя над бараката и ще сляза при теб. Все за това мисля и ако наистина ще идваш, не се бави.

Доста дълго Луиз не знаеше как ще завърши дръзкият й опит да си осигури любим. Донякъде не бе наясно със себе си — иска ли го или не. На моменти й се струваше, че да те притиснат и целунат — това е цялото тайнство на живота, но после я завладяваше друг импулс и тя се дръпваше уплашена. Облада я отколешната женска страст да бъде обладана, ала представите й за живота бяха така смътни, та й се струваше, че само ако Джон Харди докосне ръката й, ще й бъде достатъчно. Чудеше се дали той тъкмо това ще разбере. На следващия ден по време на вечерята, докато Албърт Харди говореше, а двете сестри си шушукаха и се кискаха, Луиз не вдигна очи към Джон, гледаше само в масата и скоро-скоро се измъкна. Вечерта излезе вън от къщи и се прибра чак когато бе сигурна, че Джон вече е качил дървата в стаята й. След като няколко нощи поред се ослушваше напрегнато и не чу никакъв зов откъм мрака на овощната градина, Луиз едва не се поболя от мъка и реши, че няма начин да разруши стената, която я отделя от радостите на живота.

Накрая, един понеделник вечерта — две-три седмици след като бе написала бележката — Джон Харди се появя на уреченото място. Луиз окончателно се бе простила с мисълта, че той ще откликне и доста дълго въобще не чуваше зова му откъм овощната градина. Предишния петък, когато един от ратаите дойде да я откара във фермата, необясним порив я тласна да извърши нещо, което после я стъписа, и сега, когато Джон Харди стоеше под прозореца и настоятелно и тихо зовеше името й в мрака, тя се разхождаше из стаята и се чудеше какъв бе оня порив, подбудил я да извърши такава щуротия.

Ратайчето, младо момче с черни къдрави коси, бе дошло да я вземе по-късно и пътуваха за фермата по тъмно. Луиз, чието съзнание бе изпълнено с мисли по Джон Харди, се опита да поведе разговор, но момчето се смути и не продума нищо. Спомени от самотното й детство нахлуха в главата й и с пронизваща болка тя си даде сметка за новата, мъчителна самота, която я обгръщаше напоследък.

— Мразя всички — крясна ненадейно Луиз и се впусна в такава тирада, че подплаши спътника си. — Мразя баща си, мразя и стария Харди — яростно заяви тя. — Уча се в градското училище, но и това ми е противно!

Ала Луиз още повече подплаши ратайчето, като се извърна и облегна лице на рамото му. Смътно се надяваше, че както онзи младеж прегръщаше Мери в тъмното килерче, и момчето ще я притисне в ръце и ще я целуне, но нищо подобно — момчето изпадна в паника. Зашиба кончето с камшика си и заподсвирква с уста:

— Май пътят е неравен, а? — гласно изломоти той. Ала Луиз така се разлюти, че като се пресегна, грабна шапката му и я запокити на пътя. Когато момчето скокна от каручката, за да си я вдигне, Луиз не го дочака, продължи напред и го остави пеша да бие пътя до фермата.