Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Детските си години изкара във фермата на Бентли, мълчаливо, потиснато дете, което имаше потребност от обич повече от всичко на света, а не получаваше никак. Навърши петнайсет години и замина да живее в Уайнсбърг при семейството на Албърт Харди, собственик на магазина за продажба на двуколки и файтони и член на градския съвет по образованието.

Луиз отиде в Уайнсбърг, за да учи в тамошната гимназия, а живееше у Харди, защото Албърт Харди и баща й бяха приятели.

Харди, търговецът на каруци от Уайнсбърг, както хиляди свои съотечественици от онова време, бе голям ентусиаст по въпроса за образованието. Самият той се бе издигнал в живота без знания, добити от книги, ала бе убеден, че ако познаваше книгите, работите му щяха да тръгнат далеч по-добре. На всеки, който стъпеше в магазина му, той говореше за науките, а вкъщи направо бе подлудил домашните си с неспирното натякване за ползата от ученето.

Имаше две дъщери и един син — Джон Харди, и неведнъж дъщерите му заплашваха, че ще напуснат училище. В интерес на истината, с уроците те кретаха едва-едва, колкото да не ги изхвърлят.

— Ненавиждам книгите и ненавиждам всеки, който обича книгите — разпалено заявяваше Хариет, по-малката сестра.

В Уайнсбърг, както и във фермата, Луиз не бе щастлива. Години наред бе мечтала за мига, когато ще се откъсне от село, преместването в дома на Харди очакваше с нетърпение, смяташе го за гигантска крачка по пътя на своето избавление. Мислейки си за тия неща, вечно си представяше, че градът е само веселие и живот, че там мъжете и жените живеят волно и щастливо, че обичта и приятелството са така естествени, както ласката на вятъра по лицето. След безмълвието и тягостната нерадост във фермата на баща й, тя копнееше да стъпи в топла атмосфера, която да пулсира с ритъма на живота и на действителността. Може би в семейството на Харди Луиз би получила нещо от топлотата, за която така жадуваше, ако не бе грешката, дето допусна още с пристигането си в града.

Луиз си навлече ненавистта на сестрите Харди, Мери и Хариет заради своята прилежност към учението, и нямаше представа за техните настроения към науките. Луиз бе срамлива и през първия месец не завърза никакви познанства. Пък и всеки петък следобед един от ратаите пристигаше с двуколката в Уайнсбърг и я отвеждаше въз фермата за края на седмицата, така че ни веднъж тя не прекара свободния съботен ден с хора от града. Чувстваше се самотна и объркана и през цялото време залягаше над книгите. Мери и Хариет обаче смятаха, че със своята ученолюбивост тя се мъчи да ги злепостави. В желанието си да се представи добре Луиз се стараеше да отговаря на всеки въпрос на учителя. Тя подскачаше възбудено и очите й блестяха. А когато отвръщаше на въпроси, на които другите в класа не можеха да отговорят, тя щастливо се усмихваше. „Ето, направих го заради вас — сякаш казваха очите й. — Не си давайте зор. Ще отговарям вместо вас. Докато съм тук, на целия клас ще бъде по-лесно.“

У дома след вечеря Албърт Харди почваше да хвали Луиз. Някой от учителите му бил говорил възторжено за нея и Харди сияеше.

— Ето, пак чувам същото — започваше той, впервайки недоволен взор в дъщерите си, а после се извръщаше с усмивка към Луиз. — И друг учител я похвали за усърдието й. Всички в Уайнсбърг ми говорят колко е умно момичето. Срам ме хваща, че не казват същото за собствените ми дъщери. — И като се надигаше от масата, търговецът закрачваше из стаята, запалил вечерната си пура.

Двете сестри се споглеждаха и отегчено поклащаха глави. Безразличието им вбесяваше бащата.

— На вас говоря, вземете си бележка! — крясваше той, като ги гледаше вторачено. — Големи промени предстоят в Америка и само в науката е надеждата на бъдните поколения. Луиз е дъщеря на богат човек, но не я е срам да учи. Вие трябва да се засрамите, като я гледате как тя напредва.

Търговецът грабваше шапката си от окачалката край вратата и се приготвяше за вечерната си разходка. Пред прага се спираше и поглеждаше назад. Такава ярост имаше в очите му, че Луиз се стресваше и побягваше по стълбите към своята стая. Сестрите се разбъбряха за свои неща.

— Чуйте какво ви говоря — ревваше търговецът. — Мързеливи сте и мисълта ви тече лениво. Равнодушието ви към просветата се отразява върху характерите ви. И пет пари няма да струвате. Запомнете думите ми — Луиз така ще ви изпревари, че никога няма да я догоните!

Влуден, той излизаше навън и на улицата продължаваше да се тресе от гняв. Вървеше, като мърмореше и ругаеше, но щом стъпеше на Мейн Стрийт, настървението му позаглъхваше. Спираше се да побъбри за времето или за реколтата с някой търговец или с фермер, пристигнал в града, и забравяше за дъщерите си. Ако се сетеше за тях, вдигаше рамене: