Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Ти си банкер, имаш възможности, каквито аз никога не съм имал — говореше Джеси и очите му искряха. — Все за това мисля. В тая страна предстои да се извършат велики неща, могат да се спечелят страшно много пари! Пари, колкото не съм сънувал в живота си! С тази работа ти трябва да се захванеш! Де да бях по-млад и да имах твоите възможности!

Джеси Бентли крачеше напред-назад в канцеларията на банката, говореше и се разпалваше още повече. Преди години го удари нещо като парализа и оттогава лявата му страна остана малко увредена. Като приказваше, левият му клепач нервно потрепваше.

Късно една вечер подкара каруцата към къщи, падна нощта, звездите огряха небето и тогава Джеси разбра, че му става все по-трудно да си възвърне старото чувство към оня личен и близък бог, който обитава небето над него и всеки момент може да протегне ръка, да го докосне по рамото и да му възложи някаква героична задача. Мисълта на Джеси не можеше да се откъсне от новостите, за които четеше по вестници и списания, от богатствата, които можеха да се натрупат без усилие от проницателни хора, които умеят да купуват и продават. Идването на Дейвид спомогна много да се възвърне старата му вяра с възродена сила и той реши, че най-накрая бог е погледнал благосклонно към него.

А за самото момче животът във фермата почна да се разкрива в хиляди непознати и примамливи страни. Благото отношение на всички наоколо разтвори кроткото му сърце и той престана да се държи с хората така подплашено и срамежливо, както преди. Вечер, преди да си легне след дългия ден на приключения из оборите и полята, след изтощително препускане от нива на нива с дядо си, искаше му се да прегърне с благодарност всички в къщата. Ако Шърли Бентли, старицата, която присядаше накрай леглото му всяка вечер, не излезеше тутакси да го посрещне, той се провикваше от подножието на стълбите и бодрото му гласче звънваше из тесните коридори, където години наред бе властвала само тишината. Събудеше ли се сутрин, звуците, които долитаха до леглото му през отворените прозорци, го изпълваха с радостен трепет. С потрес си спомняше за живота в Уайнсбърг, за яростния глас на майка му, който вечно го разтреперваше. А тук, на село, всички звуци бяха приятни. Събуждаше се призори и дворът около обора също се разбуждаше. Хората в къщата се размърдваха. Ратай мушваше в ребрата Илайза Стаутън, тъпоумната девойка, и тя шумно се изкикотваше, далеч откъм пасбищата измучаваше крава и говедата в обора дружно й отвръщаха, коняр сгълчаваше коня, който чешеше пред вратата на конюшнята. Дейвид скокваше от постелята и се спускаше през прозореца. Хората, които щъкаха наоколо, възбуждаха мисълта му и той понякога се питаше какво ли прави майка му в града.

От прозорците на стаята си момчето не виждаше какво става около обора, дето се сбираха ратаите, за да започнат утринните си задължения, но чуваше гласовете им и цвиленето на жребците. Разсмееше ли се някой от работниците, засмиваше се и той. Надвесваше се през отворения прозорец и надничаше в овощната градина, където се тътреше тлъста свиня, следвана от цялото си прасило.

Всяка сутрин момчето броеше прасенцата: „Четири, пет, шест, седем“ — бавно изричаше той и плюнчейки пръст, отбелязваше чертички върху перваза на прозореца. Дейвид се спускаше да нахлузи панталона и ризата си. Пламваше от желание да излезе навън. Като слизаше сутрин, вдигаше такава тупурдия по стълбите, сякаш някой се мъчи да събори къщата, както обичаше да казва леля Кали, икономката. Пробягваше по коридорите на дългата стара къща, като затръшваше вратите след себе си, отиваше пред обора и се оглеждаше в очакване и почуда. Мислеше, че кой знае какви изумителни неща могат да се случат на такова място през нощта. Ратаите го изглеждаха и прихваха от смях. Хенри Стрейдър — вече възрастен човек, който работеше във фермата, откакто Джеси стана неин собственик — преди идването на Дейвид никой не го бе чувал да се закача, сега всяка сутрин подхвърляше една и съща шега. Тя странно се харесваше на Дейвид и той се кискаше и пляскаше с ръце.

— Я ела насам да видиш! — подвикваше старият човек. — Бялата кобила на дядо ти си е скъсала черния чорап!

Ден след ден през дългото лято Джеси Бентли препускаше от чифлик на чифлик по цялата долина Уайн Крийк и внукът му не се отделяше от него. Пътуваха с удобен стар файтон, теглен от бялата кобила. Старецът се почесваше по рядката си побеляла брада и на глас почваше да крои планове за добиви от нивите, които наглеждаха, и за дела на бога в кроежите на хората. Понякога поглеждаше Дейвид и се усмихваше щастливо, а после задълго сякаш забравяше за съществуването му. От ден на ден съзнанието му се връщаше все повече към ония мечти, дето изпълваха живота му, когато заряза града и се върна на село. Веднъж — беше следобед — здравата стресна Дейвид, като остави тия мечти напълно да го покорят. Неволно момчето стана свидетел на обред, който завърши нелепо и насмалко не разруши близостта, на която се радваха помежду си.