Емил Андреев - Проклятието на Жабата

След няколкото чашки (този път не отказах — животът вече ме е научил да пия по чаша в специални случаи) кортежът ни откара в покоите на Юра. Е, изпих само една, все пак това бе водка!

Баща ми, няма да ти описвам какъв представлява домът на Юра. Никога с твоите спомени от разтития социализъм ти не би си представил какъв палат бе това. Дори резиденциите на бай Тошо бяха скромни квартири в сравнения със сарая на Юра.

Веднага ми бе предложено всичко, дори и жени, в случай че ми е скучно и искам да се отпусна. Отказах и безобидния „масаж“. Бях дошъл да намеря Василиса и не можех да си представя, че ще мога да държа в обятията си друга жена. Тук Юра ме изгледа подозрително и рече: „Какво ли не прави свиренето от човек! Добре че не продължих.“

После седнахме край камината и си заразказвахме изминалите двадесет години живот. Говорихме си до зори: за Андрий, за Светлана, за младите дни, за какво ли не.

„Андрий свири във филхармонията на Болшой театър, а Светла е в Сан Франсиско — изхранва се с уроци по пиано. Не й понесе перестройката и бързо замина!“, осведоми ме Юра. Не беше сигурен дали тя се е омъжила. Предполагаше, но като я знаеше колко бе капризна, едва ли си бе намерила подходящ съпруг. „Ти, Миша, трябваше да се ожениш за нея, а не сега да гониш Василиса прекрасна!“

Като разбра за мама, Юра й отля и бързо гаврътна „стаканчик“ за Бог да прости. Неговите родители още са живи. „Толкова са задръстени! Всичко мога да им дам, но те са свикнали да си живеят по социалистически. Стоят си на село и стареят. Поне пият хубава водка.“

После с Юра се разчувствахме и засвирихме на пиано и на виола — не си носех челото, дори се опитахме да направим импровизиран концерт. Накрая чак запяхме стари руски романси и „блатные“, въобще видяхме се! Преди да се отправим да спим, пак дълго се прегръщахме и плакахме, като си обещахме да се съберем с Андрий в Москва за следващата Коледа. Легнах си в пет сутринта като пребит. Часовата разлика е нещото, с което никога няма да свикна.

Събудих се около обед и бързо потърсих Юра — трябваше да се действа! Какво бе открил той за Василиса? Оказа се, че негов подчинен кореец търгувал преди години със Степан Балшиков. Той знаел подробности и скоро всичко съм щял да разбера.

„Тогава да вървим!“, припряно скокнах аз.

„Спокойно! Никъде няма да ходим, Афанасий ще дойде тук. Сега ще обядваме.“

Баща ми, това означаваше, че скоро нямаше да излезем навън. Щом руснак като Юра седнеше да пие, при това имаше и повод — важен гост, три дни не ни мърдаха. Надявах се, че с времето новите руснаци са станали по-различни от предците си. Някои — да, но Юра не бе от тях.

След малко въпросният Афанасий дойде. Баща ми, в Красноярск живеят всякакви народности, сред които има и много корейци. Повечето са с една фамилия — Ким. Някои от тях носят руски имена като човекът пред нас, който също бе Ким.

„Разкажи на моя български приятел какво знаеш за тоя Балшиков!“, нареди Юра. От страхопочитателното отношение на корееца забелязах, че състудентът ми е нещо като малък Буда за Афанасий Ким.

Степан, с който бяхме заедно на остров Хидра, се оказа обикновен измамник, който припечелвал от огромните разлики в цените на дървения материал. В ранните години на разпределянето на пазара, той успял да натрупа доста, но лакомията му го погубила. Задлъжнял пари и вместо да ги върне, той се опитал да разреши въпроса със сила, а това му изяло главата. Гръмнали го насред улицата в квартала, в който живеел.

„Имаше ли той доведена дъщеря?“, не се стърпях аз. Хич не ме интересуваше съдбата на този мошеник. Още на кораба ми бе несимпатичен.

„А, около него се въртяха много млади момичета. Нали знаеш…“ Афанасий Ким не довърши, но по мазната му азиатска усмивка се досетих за какво става дума.

„Бил е и сводник?“

„Осигуряваше млада плът за желаещите!“, пошегува се кореецът. Не знаеше нищо за чувствата ми към Василиса, иначе едва ли би си позволил пред Юра подобни шеги.

„Питат те имаше ли той доведена дъщеря!“, напомни му моят приятел.

Афанасий бързо стана сериозен и каза, че май имало някакво момиче с по-особен статут, което Балшиков продал на като част от дълги си към Давид Романович.

„Давид?“, изумен попита Юра.

„Да, той видя сметката на Степан. Момичето не му се стори достатъчно — сумата бе голяма.“

„А как се казваше това момиче?“, попитах.

Кореецът не можа да си спомни. Вдигна рамене, а на въпроса ми как е изглеждала, той отговори, че била млада и хубава, но подробности не помнел. Нямаше какво повече да науча от него, затова веднага се обърнах към Юра: „Да потърсим този Давид Романович!“ Тук приятелят ми замълча, поинтересува се дали Афанасий още ще ми трябва и като разбра, че не ми е нужен, той го отпрати да си върви. Аз пак настоях да отидем направо при Давид и да потърсим Василиса.