Емил Андреев - Проклятието на Жабата

Докато размишлявах, огрян от топлото октомврийско слънце, пред мене мина едно момиче, на което в първия момент не обърнах внимание. Чак когато то се изгуби по посока на Майн, аз осъзнах, че това бе самата Василиса. Да, тя беше! Кой друг? Имаше лека разлика от последния път, когато я видях на остров Хидра — по-скоро в прическата, но иначе си беше същата красавица. Не можеше да има чак такова съвпадение. Оставих банкнота от десет марки на масата и хукнах да я преследвам.

Изтичах към реката, оглеждайки се на всички страни, но никъде не я видях. Слязох долу на крайбрежната алея и тогава я видях, спряла до водата да гледа към отсрещния бряг. Бе застанала малко преди моста, който се издигаше над главата й. Приближих и я повиках по име, но момичето изобщо не реагира.

Когато застанах на метър и нещо от него, вече можех ясно да различа, че това не беше моята Василиса, а друга млада жена, която поразително приличаше на нея. Бе също така хубава, в излъчването й имаше нещо много симпатично, но хладно. Очите й сякаш бяха не толкова сини като тези моята възлюбена.

„Какво има?“, изненадано, но възпитано се обърна към мене момичето.

Отвърнах, че съм се припознал и тръгнах да се прибирам. Закрачих бавно по алеята и гледах към небето. Самолетите не спираха да извират, сякаш Господ ги пускаше един по един от джобовете си. Утре и аз щях да бъда в някой от тях, за да летя към България, към Олм, където щях да отида и да се поклоня на гроба ви с мама. Приплака ми се, но аз знаех, че оттук насетне ще трябва много да се примирявам.

И както си вървях тъжен по пътя, отпреде ми изникна позната физиономия. Няма да повярваш, но и сега човекът бе от Олм — този град щеше да ме довърши! Да, баща ми, пред мен изникна синът на някогашния адвокат Несим Ниньо — Самуел, моят приятел от махалата Сами. За втори път животът ни срещаше извън България; първия път бе във влака на път за Москва.

„Ей, мама му стара, ти си по-голям скитник и от мене евреина!“, изговори ми радостен Сами, след като се прегърнахме и аз едва не се разплаках от натрупалото се вълнение. Обясних му защо съм във Франкфурт, а той набързо ми разказа, че от две години живее тук. Работи като охрана в еврейския културен дом — имало такъв — и това е голяма привилегия за него. След преврата у нас, Самуел заминал за Израел при единствения му останал роднина — вуйчо му Гершон, брат на майка му. Там обаче не му понесло и бил готов да се върне в България, но ето, че късметът му се усмихнал.

„Абе, то и тука не е цвете, но по-хубаво е от жегата и влагата в Хайфа. Ще се прибирам полека-лека. И знаеш ли къде ще отида? В Олм! Не мога да живея без Дунава.“

Посочих му Майн, но Сами ми отвърна, че Дунава си е друга работа. Не исках да споря и да му казвам, че имам десетки причини никога да не се върна в Олм. „Свят голям, хора всякакви!“, казваше Линдро.

Наближаваше шест часа и Самуел веднага ме отведе в любимия му ресторант „Щайнер хаус“, за да ядем телешки мръвки, които сами щяхме да си печем върху горещ черен и вулканичен камък. Не ми беше до ядене, но със Сами мъката ми се разнесе. Все пак той знаеше много по-отдавна от мене какво е да загубиш майка си.

Животът е за живите.

17 януари 2002

Баща ми, лудостта няма граници! Юра най-после откри нещо и сега съм в неговия град, по-скоро в града на моята безвъзвратно изгубила се любов Василиса. Дано все пак я намеря!

Веднага искам да те предупредя да не казваш на мама за пътуването ми до далечен Красноярск. Достатъчно е треперила приживе при всяко мое митарство по света.

Кацнах на летището по здрач. Духаше силен вятър и прехвърчаше сух сняг. Навън бе 22 градуса под нулата. Усетих познатата миризма на Русия. Цели двадесет години не бях идвал тук и сега се завръщах като при стара любов. В случая тя бе и единствената, тъй като се връщах при моята пракрасна Василиса.

Юра ме посрещна като държавен глава. Още на пистата до самия самолет пристигна огромна лимузина, която ме закара в залата за „особено важни лица“, където моят състудент ме чакаше с цяла свита пред маса, отрупана с хайвери, водки, хляб и плодове. Руското гостоприемсто, баща ми, е безгранично като руската душа. То не е показно и помпозно, то е убийствено — ако се оставиш в обятията му, трябва да умреш от пиене, песни и прегръдки.

Признавам, потекоха ми сълзи, докато се целувахме и истерично повтаряхме имената си с Юра. Беше трогателно да гледаш как двама мъже се прегръщат и плачат, а около тях стоят прави пет-шесетима строги левента, бдящи над своя бащица. Истината, отче мой, е че Юра дори е повече за тях. Момчетата, които го охраняваха, се оказаха бивши „афганци“, които след изтеглянето на съветските войски от Афганистан, останаха на улицата със силни, но гладни тела и съсипана психика. Бъдещи олигарси като Юра ги наеха за охранители, като им предложиха същата съдба — пак да бъдат пушечно месо, но да живеят поне далеч по-охолно, отколкото в лунния пейзаж край Хиндукуш. Който имаше късмет, оцеляваше.