Емил Андреев - Проклятието на Жабата

Често мисля за нея, за орисията си. Оня руски безумец от църквата, който ми предрече, че ще остана сам, се оказа болезнено прав. И сега виждам лудите му очи и сякаш чувам брътвежите му за покапалата върху любовта ми кръв. Многоликата Ка и жабата-царкиня не са ми се явявали от тогава. Вече ги опознах — те идват в съня ми, за да ми подскажат само лошото, което има да ми се случи. Но питам се, баща ми, какво повече да очаквам?

От половин година живея в Лондон с една колежка — освен нея да я сполети някоя беда! Елси е тиха и възпитана цигуларка и едва ли с нещо е заслужила вниманието на моите зловещи познайници, но кой ги знае? Те май не се съобразяват с характера на хората. Знам ли!

Направих опити да се свържа и с Юра от Красноярск. След година издирвания, най-после получих вест от него. Зарязал е напълно музиката и сега се е впуснал в бизнеса. Обеща ми, че още малко му трябва и ще може вече да ми дойде на гости в Лондон като бял човек. Какво имаше предвид, не уточни. Вероятно се надяваше да кацне на Хийтроу със собствен самолет. Тези руснаци са непредвидими, та не е изключено.

Юра впрегна всичките си мафиотски връзки, но не можа да открие момиче с подобно име, при това доведена дъщеря на бизнесмена Степан Балшиков. Такъв имало, но бил убит преди три години за неиздължени суми. Сега това било в реда на нещата в Русия. Научавам, че и в у нас се стрелят под път и над път. Между другото, баща ми, през януари тая година България въстана против своето правителство. Народът се вдигна на барикади и принуди социалистическия кабинет да си отиде. Сега и правителството, и президентът са от опозицията. Дай Боже страната ни най-после да заживее по-човешки.

За мене по-важно е, че Василиса я няма и не може да бъде открита. Помолих Юра да не спира да търси и ако нещо изникне, да ми се обади.

Хайде, баща ми, аз да лягам. Утре ще ти пиша пак.

11 октомври 1997

Гадна дата! Скъпи татко, днес следобед Марион ми се обади от Лондон. Починала е мама! Бог да я прости. Издъхнала е на 8-ми октомври през нощта. Погребали са я без мене, горката! Пожелала е да я закопаят в Олм, при тебе. Боже, Господи, отче мой, дано се съберете горе и всичко си простите!

Само да свърша записите и ще дойда на гроба ви!

16 отковмри 1997

Утре, петък летя за София. Горката ми майчица. Отишла си е кротко и в самота като ангел. Умряла е в съня си, милата — праведна като светица и с отворени очи, както често сама казваше. Вечна й памет! Съседите са я намерили в леглото, сякаш била заспала — завита и чиста. Знаела е, че през нощта ще си отиде. Сега вече съм кръгъл сирак и ако пиша повече, то ще е до двама ви. Моля те, баща ми, като се съберете отново с мама, разкажи й какво съм ти писал, тъй като повечето от нещата приживе й ги спестих.

Днес обаче се случи нещо извънредно, което не мога да не ти разкажа. Докато се разхождах из старата част на Франкфурт, някъде там, до кметството на „Рьомер плац“, ми се стори че видях Василиса. Денят бе необичайно слънчев, а небето ясно синьо и белите облъци ярко блестяха сред ежеминутно пробиващите ги самолети. Наоколо нямаше много хора, въпреки това улични музиканти не липсваха. До фонтана на самия площад едно симпатично момиче свиреше на цигулка първа част от „Малка нощна музика“ на Моцарт, а по-нататък, на тясната уличка, към високата готическа катедрала, мой връстник свиреше на акустична китара „My way 19 19 „Моят път“ (англ.) — популярна песен от репертоара на Синатра. — Б.а. “ на Франк Синатра. Музикантите не си пречеха, тъй като разстоянието между тях бе достатъчно, за да не се чуват и двамата едновременно.

Седнах да пия кафе отвън в горната част на наклонения калдаръмен площад и се заслушах в Моцарт. Професионалното ми ухо долавяше отвреме-навреме пропуските, но аз не обръщах внимание на това. Смъртта на мама не ми даваше покой. Замислих се за живота й. Цели двадесет и три години живя без тебе — сама, отдадена изцяло на мен и майка си, без да хленчи, без да иска повече от това, което й бе отредила съдбата. Никога не разбрах беше ли наистина щастлива. Носеше бремето на дните си, така както носеше и тежестта на огромните си гърди. Мисля си, че поне не се бе срамувала от мене. Не можех да й дам кой знае колко, но тя искаше малко от живота. Обичаше ме и аз я обичах. Това й стигаше.

Никога не съм предполагал, че ще остана сам толкова млад. И знаеш ли, баща ми, в първите години след смъртта ти, мъката ми бе силна, но не толкова дълбока; сега е друго. Представям си как ще се чувствам след години и без двама ви. Не ми се мисли.