Емил Андреев - Проклятието на Жабата

„Нещата не са толкова прости!“, започна Юра. „Давид Романович е моят най-голям… как да кажа — конкурент.“

Разбрах го. Юра просто не искаше да каже, че въпросната личност е най-големият му враг в Красноярск. Да отидем току-така при него бе наивно като предложение. Но аз трябваше да разпитам Давид за Василиса на всяка цена. Как!

„Кажи ми къде живее г-н Романович и аз сам ще отида при него“, предложих.

Юра се изсмя. Едва ли някой друг — освен самият той и шефът на охраната му — знае къде е в момента Давид и къде възнамерява да бъде утре.

„Дай ми телефонния му номер. Ще се обадя и толкоз!“ По лицето на моя състудент разбирах, че и това предложение е наивно, но как иначе можех да разбера къде е Василиса? Усешах, че се забърквам в сложния свят на руската мафия, а това не ми бе никак приятно. Нима моята възлюбена бе станала разменна монета за решаване на обърканите им скотски взаимоотношения! За тези хора човешкия живот нищо не значи. Те знаят отлично страха ни от това и още по-жестоко демонстрират силата си, като убиват възможно най-зверски и показно.

Изведнъж се досетих за майката на Василиса, за бесарабската българка, чието име така и не научих. Можехме ли нея да издирим? Попитах Юра, а той взе мобилния си телефон, свърза се с Афанасий Ким и след минута разговор ми каза:

„Бабката живее в старите бараки на някогашния затвор…“

„Да тръгваме!“, надигнах се рязко аз, за да не му дам възможност да ме задържи.

За моя изненада Юра се съгласи веднага. Бързо се разпореди и след десетина минути вече бяхме в някакъв скъп черен джип. Пред него и след него караха същите джипове-близнаци. Седяхме отзад и мълчахме. Шофьорът и охраната отпред — също.

Красноярск, баща ми, се намира на река Енисей в централен Сибир и е възникнал като селище на авантюристи, златотърсачи и най-вече на заточеници, изпращани тук през вековете от руските царе и императори. В центъра има паметник на декабристите, дали също своя съществен принос в историята на града. През ХХ век тук са заселвани всякакви лагеристи и пленници, затова населението е обогатено с разнообразни етноси. Днес Красноярск е обект на огромните корпоративни интереси и апетити от цял свят, тъй като прилежащия му район е колкото половин Европа, а природните му ресурси са неизчерпаеми. Хората като Юра са по-силни и по-богати от държавните глави на много европейски страни. Нищо чудно да дойде скоро в Лондон с негов самолет.

След малко вече бяхме извън Красноряск. Навред около нас се белееше безкрайното сибирско пространство и само пътят отпред разваляше илюзията, че плуваме в снежен океан. Пътувахме дълго на север и когато градът зад нас се изгуби, аз вече имах чувството, че никога повече няма да се върнем в познатия топъл свят.

Отивахме към северния полюс, където ме чакаше моя Франкенщайн — гигантската крастава жаба-царкиня, облечена в кристална мантия. И ето, тя скача с великанските си крайници по снежното поле и оставя загадъчнини отпечатъци, подобни на шарките по платото в Наска. Води ме напред към бездънната пропаст на свършека, а после се гмурва в студените води като същински левиатан, за да се покаже на повърхтостта и да се понесе напред като айсберг с огромни ледени очи. На ръба на бездната е застанала Ка с развети коси и разперени ръче, чието лице не носи ничии черти, а само се зеленее в бялата пустош.

Отворих очи и разтрих лицето си. Бях се унесъл от топлината в джипа. Юра също дремеше и затова попитах шофьора колко още ни остава.

„Близо е, след стотина километра сме там!“, отвърна ми момчето. За руснака, баща ми, подобно разстояние е колкото пет-шест километра за българина. Погледнах си часовника и прецених, че по здрач ще бъдем при въпросните бараки. Не посмях да затворя очи, за да не видя моите демони отново. Предстоеше ми цял час да се взирам в пространството и да се надявам, че някъде там ме очаква Василиса.

Стигнахме по-бързо, отколкото предположих. Още беше светло, но много скоро мракът щеше да падне отведнъж, без да се стъмни кой знае колко заради снега наоколо. Джиповете спряха в средата на нещо като лагер. Имаше доста запустели бараки, личаха и следите от някогашните телени заграждения и вишките за наблюдение. Запазена бе и главната сграда, която е служела за столова и общи събирания на затворниците. Тук вероятно са живеели и надзирателите. Юра ми разказа набързо за това занемарено вече бивше изправително заведение. Работата на затворниците се състояла само в едно — да добиват дървен материал през целия ден, а вечер да заспиват в студените бараки и бавно да чезнат в мрак и разкаяние. След перестройката затворът бил разтурен, останали само хората, които нямало къде да отидат. Нима Василиса бе живяла тук?