Емил Андреев - Проклятието на Жабата

Жената вдигна глава към него и леко промени навъсения си вид. Явно усетът й за хора й бе подсказал, че той е високото началство.

„Няма я Василиса. Взеха ми я отдавна!“

„Кой ти я взе?“

„Степан, проклетникът! Вече пет години не съм ги виждала. Заминаха за Европа и не се върнаха.“

Да, баща ми, това определено беше твоята Гергина! Нямаше съмнение, тъй като първата дума със звука „р“ — „проклетникът“, тя произнесе по своя си зловещ начин, който сигурно ще чувам цял живот. Осъзнавах, че тя наистина нищо не знаеше за дъщеря си Василиса и че нямаше какво повече да науча. Оставаше да разбера само как Гергина бе попаднала тук.

„Вие бесарабска българка ли сте?“, попитах я направо на родния ни език.

Гергина изведнъж се преобрази и ме изгледа с познатите от детството ми очи. Реших като съм започнал, да карам докрай:

„Аз съм Михаил Обретенов, синът на Васил, съседа от Олм, с който се любехте. Помните ли го? Винаги искахте да си направите кюфтенца от мене. Но първо решихте да убиете съпруга си Панайот…“

„Какво ти става, Миша?“, прекъсна ме на руски Юра.

„Остави го, нека говори!“, отвърна му Гергина, а на мене ми каза: „Карай на руски, позабравила съм български. Нека и той да разбере.“

Юра гледаше изумено. Каза едно: „Дявол да го вземе!“ и махна с ръка.

Аз продължих:

„Значи сте вие, нали? Искам само да знам как се озовахте тук и къде мога да намеря дъщеря ви?“

Гергина въздъхна и отново сведе поглед към пода. После бавно започна да говори с широко отворени очи, сякаш гледаше през време и пространство и виждаше чак в Олм, в годината, в която режещият й глас от радиоуредбата се чуваше из целия град. Тембърът и сега беше същият, но по-глух и тъжен.

„Осъдиха ме на смърт, но не ме убиха. Бях бременна. Надзирателките в ареста разбраха и съобщиха по-горе. Тогава се взе решение да не ме убиват, а да ме изпратят тук, нали беше затвор. Смениха ми името, посля тя се роди… Това е!“

„Кой е бащата на Василиса?“, задъхано попитах аз, макар да усещах вече, че това си ти, отче мой.

Гергина не отговори. Погледна ме тъжно и по човешки, с което ми даде да разбера, че съмненията ми са верни. После прошепна:

„Винаги съм искала да имам дете от Васил…“

Споменаването на името ти, ме накара да осъзная истината. Василиса ми бе сестра и бе кръстена на тебе! Господи, щях да полудея! Това ли означаваше сънят ми, в който двамата с нея се къпехме волни в морето?

„Но защо го уби?“, не се сдържах. „Татко знаеше ли, че ще го направиш?“

„Не, аз наистина го обичах. А за Пано… Минало е вече и да ти кажа какви гадости е вършел с мене, това нищо няма да промени…“

Гергина въздъхна дълбоко, после пак ме погледна — тоя път още по-топло и попита: „Васил как е?“

Казах й, че си починал отдавна и сега, драги татко, за пръв път видях истинска човешка тъга в очите на твоята някогашна любов. Заклевам те, отче мой, и дума да не си обелил пред мама за моята среща с Гергина!

„Къде мога да намеря Васи… сестра ми?“, попитах с пресипнал глас.

„Наистина нищо не знам за нея. Дано не са я погубили гадовете на Степан!“

Стиснах зъби и преглътнах. Трябваше по-скоро да се махна от тук. Тръгнах към вратата, но като застанах пред Гергина, аз се спрях и сложих ръка на рамото й.

„Сбогом, лельо Гино. Ако я видиш някога, спомени й за мене. Разкажи й, че сме се виждали на остров Хидра. Напомни й за човека с виолончелото…“

Излязох от стаята, едва стискайки сълзите си. Бях убеден, че моята Василиса никога повече нямаше да се върне тук и че аз също никога нямаше да я видя в този живот.

14 април 2003

Мили мои, окончателно се пренесох в незаспиващия град на самотниците Ню Йорк. Намерих едно малко, но удобно апартаментче на 42-ра улица, недалеч от „Таймс скуеър“ и старата автогара. Мисля си, че тук ще завърша земния си път, но както казваше Съмърсет Моам: „Само един невежа може да бъде категоричен!“ В случая ми се иска да бъда точно такъв. На четиридесет и пет съм, но ми омръзна да скитам по градове и години!

Решението ми да се преместя в САЩ се зароди още след един концерт във Вашингтон през 1999-та. Самият Ростропович дойде да ме слуша и ме поздрави след края на концерта. Можех още тогава да се преселя тук, но изчаках да видя как ще се развият събитията у нас. С възрастта през главата ми минаваха варианти да се върна в България, но бързо се отказах. Разбрах, че в този глобален свят вече няма значение къде живееш, важното е да имаш добра работа и приятели до себе си. С пари навсякъде можеш да идеш, ако наистина искаш.