Емил Андреев - Проклятието на Жабата

Да, баща ми, тя отново се завърна! Ясно си спомних всичко. Първо плувахме с Василиса в мастиленото море край някакъв безлюден бряг, осеян с милиарди малки и обли камъчета, край който се издигаха отвесни скали. Над нас кръжеше ято гларуси, които издаваха панически писъци, сякаш виждаха някаква задаваща се опасност. С Василиса се смеем във водата и когато се изправяме, виждаме, че сме чисто голи. Това ни разсмива още повече. След малко се приближаваме един към друг и се прегръщаме, сякаш танцуваме в морето. Когато се разделяме, за да се целунем, аз виждам, че в обятията си съм държал Ка, която е взела отново образа на убийцата Гергина. Пускам я и бързо се опитвам да избягам на брега, като се мъча да тичам в прозрачната вода. Тя обаче се сгъстява и ме държи на едно място. Последното нещо, което виждам е краставата царкиня. С огромни скокове тя се отдалечава по каменистия бряг към отвесните скали.

След като целият ми сън отново мина пред очите ми, първото нещо, което ми дойде наум, бе да потърся Василиса. Бързо се измих, облякох се и излязох от каютата. Отидох в тяхното крило, в което бяха настанени с пастрока си, намерих номерата на стаите им и почуках на вратата. Никакъв отговор не последва. За миг си помислих, че отново се повтаря историята от хотела в Будапеща, но в тоя миг по коридора се зададе Такис. Слава богу. Попитах го припряно дали ги е виждал, а той ми подаде някакъв плик и ми каза, че бил за мене. Разкъсах го нервно, извадих бележката, изписана с красив почерк на руски, и зачетох:

Драги Михаил,

Налага се спешно да заминем. Степан ще наеме катер, който бързо да ни откара до брега, а оттам лесно ще стигнем до Атина. Трябва да хванем първия възможен самолет за Москва. Беше ми приятно, че се запознахме. Прекарахме една чудесна вечер. Ако някога дойдеш в Красноярск, потърси ме на този адрес…

Причерня ми пред очите. Не е ли гадно, а баща ми? За пръв път да се влюбя и любимата ми да се изгуби така бързо! Ка е виновна за всичко! Толкова години не я бях сънувал и ето какво ми се случи още след първата ни среща. Не смея дори да я напсувам. Кой знае как ще си отмъсти!

Сгъганх листа, сложих го в джоба си и се върнах в каютата си. Затворих се вътре и до Пирея не излязох. Струва ми се, че Такис ме разбра.

10 октомври 1997

Драги татко, този неделен ден е като мъртъв и само самолетите, които висят на опашка над летището във Франкфурт и чакат своя ред да кацнат, създават илюзията за живот. Седя в тъмната си стая в хотел „Мариот“ — свети само настолната лампа върху малкото бюро пред прозореца — и ти пиша. Намирам се на тридесет и деветия етаж на сградата — отчитам това, тъй като самият аз съм на същия брой години. Съвпадение! Франкфурт на Майн, както се казва, е в краката ми.

Този град на борси, банки и самолети, наречен шеговито Майнхатън, тъй като в центъра му са събрани на най-многото небостъргачи в Европа, е и родното място на Гьоте. Някъде долу, до старата църква, в която ще правя записи на шестте сюити за чело без акомпанимент от Йохан Себастиан Бах, е и къщата на великия поет. Улицата е кръстена на негово име. Тя пресича просторен площад и прераства в една от най-скъпите улички на света — малка мека на изящни бутици, където всяка жена би стояла с дни. Гьоте е обичал красивото и вероятно ще се възхити, ако може да види каква става в наши дни. Аз обаче ще свиря старата музика на неговия съотечественик Бах. За около седмица трябва да запишем сюитите. Голямо предизвикателство е, да ги свири челист след изпълненията на великия Пабло Касалас. Мисля, че ще се справя. Обожавам пищността и скритата педантичност на барока.

От Атина не съм ти писал, но нищо итнересно не се случи през тези пет години. Свирене, концерти, записи — еднообразен живот в анонимния Лондон. Събираме се понякога с колеги и ходим до Единбург за два-три дни. Обожавам този град! С Марион също се виждаме, дори и преспива при мене, когато съвсем го е закършила за мъже. Спомняме си, говорим, помагаме си като бивши съпрузи. Никога обаче не отваряме темата за Олм и Митето. Веднъж понечих да й предложа дали не би искала да отидем до родния ни град — ей така, от любопитство, а тя ме изгледа с такъв поглед, че инстинктивно прикрих слабините си, за да не ме кастрира.

„Не съм такава мазохистка като тебе!“ Повече не питах.

Сигурно, баща ми, ти е любопитно да научиш какво се случи с Василиса? След Атина, за жалост, повече не я видях. Тъгата ми по нея прерасна в болка, с която човек свиква във времето и я носи цял живот. Изпратих и картичка за Коледа на адреса, който тя ми бе оставила в бележката си, после си позволих да й напиша и кратко писмо — как живея, какво свиря, като целта ми по-скоро бе да науча нещо повече за нея, но тя така и не ми отговори.