Исабел Алиенде - Паула

През 1975 година Каракас беше весел и хаотичен град и се числеше сред най-скъпите в света. Навред никнеха нови сгради и просторни магистрали, магазините предлагаха разточително изобилие от луксозни стоки; на всеки ъгъл се виждаха кафенета, банки, ресторанти и хотели за незаконна любов, а улиците непрекъснато бяха задръстени от хиляди коли последен модел, които не смогваха да се движат в безредния трафик, незачитащ светофарите, но изчакващ преминаването на разсеяни пешеходци. Парите като че ли растяха по дърветата, пачките преминаваха от ръка на ръка с такава бързина, че нямаше време да бъдат броени; мъжете издържаха по няколко любовници наведнъж; жените отскачаха на пазар през уикенда до Маями, а децата смятаха за свое изконно право пътуване до Дисниуърлд поне веднъж годишно. Без пари нищо не ставаше, установих след няколко дни, когато отидох в банката да обменя доларите, купени на черно в Чили, и с ужас разбрах, че половината бяха фалшиви. Имаше крайни квартали, където хората тънеха в мизерия, и места, където замърсената вода сееше безжалостно зараза и убиваше както в колониално време; ала в еуфорията на лесното забогатяване никой не си спомняше за тях. Политическата власт се разпределяше по приятелски между двете най-влиятелни партии; левицата беше унищожена, а партизанското движение от шейсетте години, което се славеше като едно от най-организираните на континента, беше завършило с поражение. За мен, която идваше от Чили, беше радостно да забележа, че никой не говореше за политика, нито за болести. Господата, перчещи се с власт и мъжественост, показно се кичеха със златни верижки и пръстени, разговаряха на висок глас и се шегуваха, неоткъсващи поглед от жените. До тях дискретните чилийци с мелодични гласове и език, изпъстрен с умалителни, приличаха на лигльовци. Най-красивите жени на планетата — великолепен продукт от съчетанието на многобройни раси, се движеха, поклащайки бедра в ритъма на салса, излагайки на показ пищните си тела и печелейки всички международни конкурси по красота. Въздухът вибрираше, всяко нещо беше повод за песен; радиоапаратите оглушително кънтяха по улиците, в колите, навсякъде. Барабани, квартети, китари, песни и танци — страната кипеше в непрестанно петролено веселие. Имигранти от четирите краища на планетата идваха тук да търсят късмета си, най-много бяха колумбийците, които с милиони прекосяваха границата в търсене на прехрана на места, където никой друг вече не се съгласяваше да работи. Отначало чужденците биваха посрещани недоброжелателно, но много бързо вроденото великодушие на този народ им отваряше врати. Най-мразени бяха пришълците от южните части на континента или Сопо Зиг 21 21 Игра на думи с Сопо Зиг — географско название, обозначаващо най-южните части на латиноамериканския континент, включващо Аржентина, Чили и Уругвай. — Б.пр. , което ще рече там на майната си, както наричаха аржентинците, уругвайците и чилийците, защото в повечето случаи те търсеха политическо убежище, бяха интелектуалци, квалифициран персонал и професионалисти, които се конкурираха със средните категории венецуелски служители. Бързо разбрах, че емигрирайки, човек изгубва патериците, които са му служили дотогава като опора; започва от нула, защото миналото бива изтрито с един замах и никой не се интересува откъде идваш, нито пък с какво си се занимавал преди. Запознах се с хора, истински професионални величия в своята държава, чиито титли не намираха признание, и те биваха принуждавани да продават застраховки от врата на врата; зная и за измамници, които с измислени дипломи и йерархия успяваха по някакъв начин да се издигнат на висок пост — всичко зависеше от дързостта и от добрите връзки. Всичко можеше да се постигне с приятели или срещу заплащане на корупционна такса. Специалист можеше да сключи трудов договор единствено чрез венецуелец, който даваше името си и го вземаше под своя закрила; в противен случай нямаше никакъв шанс. Цената беше петдесет процента — единият вършеше работата, а другият се подписваше и си вземаше процента в началото, още с първите плащания. На втората седмица след пристигането на Майкъл, се появи работа за него в източните райони на страната, в гореща зона, която започваше да се развива благодарение на безграничното подпочвено съкровище. Цяла Венецуела почива върху море от черно злато; където боднеш, блика дебела струя нефт; природната красота е райска — има места, където златни късове и необработени диаманти лежат като семена на земята. Всичко се ражда на този климат, по протежение на магистралите се виждат бананови дървета и див ананас; хвърли ли човек костилка от манго, за няколко дни пониква дърво; около стоманената антена на нашия телевизор се уви растение, потънало в цвят. Природата все още не е докосната от цивилизацията: прохладни плажове с бял пясък и рошави палми; планини със заснежени върхове, където още бродят духовете на конквистадорите; обширни лунни савани, прекъсвани изневиделица от чудни тепуи 22 22 Наименование на малко дърво, което расте във влажни райони и образува труднопроходими джунгли. Използва се за огрев. — Б.пр. ; устремени в небесата скални цилиндри, поставени сякаш от великани от друга планета; непроходими джунгли, обитавани от древни племена, които още не познават металите. Всичко това е изсипано с пълни шепи по тези магически места. На Майкъл бе възложена част от внушителен проект, свързан с построяването на един от най-големите язовири в света насред зелена и заплетена територия от влечуги, пот и престъпност. Мъжете се настаняваха във временни лагери и оставяха семействата си в съседни градове; ала възможности да намеря работа в онзи район и да осигурим образование на децата в добри колежи липсваха, така че ние останахме в столицата, а Майкъл идваше да ни види на всеки шест-седем седмици. Живеехме в апартамент в най-шумния и гъстонаселен район на града; за децата, свикнали да ходят пеш на училище, да карат колело, да играят на двора и да ходят на гости у Грани, това беше истински ад — не можеха да излизат сами заради движението и насилието по улиците, скучаеха затворени между четири стени пред телевизора и ме умоляваха всеки ден да се върнем в Чили. Не им помогнах да понесат по-леко мъката от онези първи години, точно обратното — лошото ми настроение наелектризираше въздуха, който дишахме. Не можах да намеря никаква работа, съответстваща на уменията ми, натрупаният опит се оказа безполезен, вратите пред мен си оставаха затворени. Изпратих стотици молби, отзовах се на безброй обяви от вестниците и изписах купища формуляри, ала никой не ми отговори, всичко увисваше във въздуха в очакване на отговор, който така и не пристигаше. Не се досещах, че тук думичката „не“ е признак на лошо възпитание. Кажеха ли ми да се обадя на другия ден, надеждите ми се възвръщаха и аз не разбирах, че отлагането представлява любезен отказ. От малката известност, на която се бях радвала в Чили покрай телевизията и феминистките ми репортажи, преминах към анонимността и ежедневното унижение, на което се излагаха хората, търсещи работа. Благодарение на приятел чилиец успях да пробия с хумористична колона веднъж седмично в един вестник и в продължение на дълги години поддържах това занимание, за да имам пространство в пресата; правех го по-скоро от любов към изкуството, защото хонорарът беше, колкото да си платя таксито, за да занеса материала в редакцията. Направих няколко превода, телевизионни сценарии и дори написах театрална пиеса — за някои от тези неща ми платиха скъпо и прескъпо, а после те не видяха бял свят; други влязоха в употреба, ала не получих нищичко за тях. Два етажа над нас чичо Рамон всеки ден си слагаше някой от посланическите костюми и излизаше също да търси работа, но за разлика от мен, никога не се оплакваше. Неговото падение беше по-катастрофално от моето, защото се беше сгромолясал от по-високо, беше с двайсет и пет години по-възрастен и чувството за достойнство сигурно му тежеше двойно повече; при все това никога не го видях потиснат. В събота и неделя организирах с децата експедиции до плажа — истинско сафари, което чичо Рамон посрещаше с решителност на волана: облян в пот, с карибска музика по радиото със запас от вицове и ожесточено чешещ ухапванията от комари, не спираше да ни напомня, че сме несметно богати; най-сетне пристигахме и се потапяхме в хладкото тюркоазено море редом със стотици други хора, също осенени от мисълта да отидат на плаж. Понякога, през някоя благословена сряда отскачах до брега и тогава можех да се насладя на чистия и безлюден плаж, ала тези самотни екскурзии бяха доста рисковани. В онези времена на самота и безпомощност се нуждаех повече от всякога от контакта с природата, от горския покой, от тишината в планината и от шума на морето; ала жените не можеха да ходят сами дори на кино, та какво остава до някоя усамотена местност, където можеше да ги застигне всякакво злочестие. Чувствах се като затворничка в апартамента и в собствената си кожа, също както и моите деца, но поне бяхме в безопасност от жестокостите на диктатурата, приютени в обширните пространства на Венецуела. Бях намерила сигурно място, където да изсипя шепата пръст от моята градина и да засадя незабравки, но все още не знаех това.