Исабел Алиенде - Паула

По онова време Уругвай се разпродаваше. Под претекст, че противостои на партизанската война, военната диктатура беше установила затворите, изтезанията и екзекуциите без съд и присъда като стил на управление; хиляди хора изчезваха безследно и биваха избити, почти една трета от населението емигрира, бягайки от ужасите през онези години, а в това време военните и шепа техни сътрудници се обогатяваха с това, което хората оставяха след себе си. Заминаващите не вземаха много вещи и трябваше да продават имуществото си, на всяка крачка се виждаха табели за разпродажби и ликвидация; по онова време беше лесно да се купи имот, мебели, коли и произведения на изкуството на безценица — колекционерите от целия континент се стичаха като пирани в търсене на антикварни ценности. Таксито ме закара от летището до болницата в едно тъжно августовско утро — зима в южното полукълбо; пътувахме през безлюдни улици, където половината от къщите бяха празни. Оставих куфарите си при портиера, изкачих се два етажа и се озовах срещу фелдшер след нощно дежурство, който ме отведе до стаята, в която лежеше Грани. Не я познах. През изминалите три години се беше сбръчкала като гущер, но точно тогава тя отвори очи и сред облаците съзрях тюркоазено просветване и коленичих до леглото й. „Здравей, дъще, как са дечицата ми?“, прошепна тя, ала не успя да чуе отговора ми, защото фонтан от кръв я потопи в несвяст и повече не се събуди. Останах до нея и зачаках утрото, заслушана в гъргоренето на маркучите, смучещи от стомаха й и подаващи въздух на дробовете й. През паметта ми се нижеха щастливите и трагични години, които бяхме преживели заедно, и аз й благодарих за безусловната любов. „Отпусни се, Грани, спри да се бориш и да страдаш, умолявам те, върви си час по-скоро“, я молех, като галех ръцете й и целувах пламналото й чело. Когато слънцето се показа, се сетих за Майкъл и му се обадих; казах му да вземе първия самолет и да дойде при баща си и сестра си, не трябваше да отсъства в такъв момент.

Милата Грани търпеливо изчака до следващия ден, за да може синът й да я завари жива за няколко минути. Двамата бяхме до леглото й, когато престана да диша. Майкъл излезе да утешава сестра си, а аз останах със сестрата и й помогнах да измием свекърва ми, връщайки в смъртния й час неизброимите грижи, които тя бе посветила приживе на децата ми; докато изтривах тялото й с влажна гъба, решех малкото останали на черепа коси, пръсках я с одеколон и й слагах нощница на дъщеря й, й разказвах за Паула и за Николас, за живота ни в Каракас, за това колко много ми липсва и колко нужна ми беше в този злочест период от моя живот, когато семейството ни беше в опасност, разтърсвано от бурни ветрове. На другия ден положихме Грани в английски гробища под жасминов храст на място, където тя би избрала да почива. Отидох да я изпратя в последния й път заедно със семейството на Майкъл и бях изненадана, че не видях сълзи в очите им, нито вайкане; те излъчваха онази сдържана и изискана строгост, с която англосаксонците погребват своите близки. Някой изчете ритуалното слово, ала аз не го чух тъй като в ушите ми звучеше единствено гласът на Грани, тананикаща песни на своите внуци. Всеки хвърли цвете и шепа пръст върху ковчега, прегърнахме се мълком и бавно се оттеглихме. Тя остана сама да мечтае в тази градина. Оттогава доловя ли мирис на жасмин, усещам как Грани идва да ме поздрави.

Щом се прибрахме, свекър ми отиде да си измие ръцете, а зълва ми приготви чай. След малко той влезе в трапезарията с тъмния си костюм, с пригладена с брилянтин коса и разцъфнала роза, закичена в петлика на ревера; изглеждаше красив и още млад. Издърпа стола с лакти, за да не го пипа с ръце и седна.

— Къде е моята young lady — попита изненадано, като не видя жена си.

— Нея вече я няма, татко — каза дъщеря му и всички се спогледахме изплашени.

— Кажи й, че чаят е сервиран и я чакаме.

Тогава разбрахме, че за него времето беше застинало и че той не осъзнаваше, че жена му е мъртва. Нямаше да го разбере до края на дните си. Беше присъствал на погребението разсеяно, сякаш ставаше дума за някой далечен родственик, и от този миг насетне се затвори в спомените си, спусна завеса от старческа лудост пред очите си и повече не прекрачи в реалността. Единствената жена, която бе обичал, остана завинаги до него млада и жизнерадостна; забрави, че беше напуснал Чили и продал имуществото си. През следващите десет години, докато не издъхна, смален до размерите на дете, в дом за психичноболни стари хора, той беше убеден, че е в собствения си дом срещу игрището за голф, че Грани е в кухнята и вари сладко от сливи и че вечерта ще си легнат един до друг, както през всичките нощи на четирийсет и седем годишния им съвместен живот.