Исабел Алиенде - Паула

Днес е рожденият ми ден, навършвам половин век. Може би довечера ще дойдат приятели на гости — тук хората идват без предупреждение, това е дом с отворени врати, където живите и мъртвите вървят ръка за ръка. Купихме я преди няколко години, когато Уили и аз разбрахме, че любовта ни от пръв поглед няма изгледи да намалее и че ни е необходима къща, по-голяма от неговата. Щом я видяхме, ни се стори, че чака точно нас, или по-скоро, че ни вика. Имаше уморен вид, беше олющена, нуждаеше се от сериозен ремонт и отвътре беше тъмна, ала разкриваше прекрасен изглед към залива и излъчваше добронамереност. Казаха ни, че бившата собственичка починала тук преди няколко месеца, и ние решихме, че сигурно е била щастлива между тези стени, защото стаите още пазеха спомена за нея. Купихме къщата за половин час, без да се пазарим и през следващите години тя се превърна в убежище за едно истинско англо-латинско племе, където звучат думи на английски и испански, в кухнята къкрят тенджери с пикантни вкусотии и на масата сядат многобройни сътрапезници. Стаите се разпъват и умножават, за да дадат подслон на всички пристигащи: дядовци и баби, внуци, децата на Уили, а сега и Паула — това момиче, което бавно се превръща в ангел. В мазето й живее цяла колония скунксове, а всеки ден привечер изниква тъмнокафявата котка, която, както личи по всичко, ни е осиновила. Преди няколко дни положи на леглото на дъщеря ми птица със сини криле, току-що уловена от нея и още кървяща; предполагам, че по свой начин се отблагодарява за вниманието. През последните години къщата се преобрази благодарение на големите капандури, през които влизат слънцето и звездите, а също и заради килимите и белите стени, мексиканските плочи и малката градина. Наехме бригада от китайци да направят стая, която да служи за своеобразен склад, но те не разбираха английски, объркаха указанията и докато се усетим, добавили към партера две стаи, баня и едно странно помещение, което в крайна сметка се превърна в дърводелска работилница на Уили. В мазето крия страхотни изненади за внуците — гипсов скелет, карти на съкровища, сандъци с пиратски костюми и натруфени бижута. Надявам се, че всяко зловещо подземие стимулира въображението, или поне за мен беше така с мазето на дядо. Нощем къщата се протяга, стене и се прозява, мисля, че из стаите бродят спомените от нейните обитатели, героите, които се измъкват от книгите и от сънищата, благият призрак на бившата собственичка и душата на Паула, която от време на време се освобождава от оковите на своето тяло. Къщите се нуждаят от раждания и смърт, за да се превърнат в дом. Днес е празничен ден, ще имаме торта за рождения ден, а Уили ще се върне от офиса си натоварен с пазарски чанти и готов да прекара остатъка от вечерта в присаждане на розовите храсти на твърда почва. Това е неговият подарък за мен. Тези клети храсти в буренца олицетворяват непостоянното отношение на своя собственик, който винаги си оставял вратичка, за да избяга, ако нещата тръгнели на лошо. Така ставало преди с всички негови връзки — идвал момент, в който грабвал дрехите си и потеглял с буренцата си към други ширини. „Струва ми се, че тук ще останем задълго, време е да присадя розите в градината“, ми съобщи вчера. Харесва ми този мъж от друга раса, който пристъпва с широки крачки, смее се шумно, говори гръмогласно, разкъсва пилето за вечеря и готви, без да вдига шум — толкова е различен от други мъже, които съм обичала. Допадат ми изблиците му на мъжка енергия, защото се редуват с неизчерпаем резерв от благост, от който винаги мога да гребна. Преживял е големи нещастия, без да се оцапа с цинизъм, и днес може да се отдаде без задръжки на тази закъсняла любов и на това латинско племе, където му е отредено мястото на патриарх. По-късно ще дойдат останалите от семейството — Селия и Николас ще се разположат да гледат телевизия, докато Паула дреме на стола си; ще напълним с вода гумения басейн на терасата, за да може Алехандро, вече свикнал с мълчаливата си леля, да се плацика. Мисля, че днес ще бъде една спокойна неделя, както толкова други.

На петдесет години съм. Навлизам във втората половина на живота си, ала се чувствам толкова силна, колкото и на двайсет, тялото ми още ме слуша. „Старуша“, така ми викаше Паула с обич. Днес тази дума ме плаши малко, напомня ми за женище с брадавици и разширени вени. В други култури възрастните жени се обличат в черно, връзват кърпи на главата си, оставят мустаците им да си растат на воля и се оттеглят от светската суетня, за да се отдадат на набожни ритуали, да оплакват близките покойници и да се грижат за внуците си. В Северна Америка обаче жените полагат гротескни усилия, за да изглеждат неизменно здрави и щастливи. Имам ветрило от ситни бръчици около очите, сякаш са фини белези от отминал смях и плач; приличам на моята баба ясновидка от снимката — същото изражение на възторженост, обвеяна с тъга. Косата на слепоочията ми започва да редее; една седмица след като Паула легна болна, се появиха плешивини, големи, колкото монети — казват, че е от мъка и че косата отново пониква, но всъщност това не ме интересува. Трябваше да подстрижа дългата и гъста коса на Паула и сега главата й е момчешка и тя изглежда много по-млада — върнала се е в детството. Питам се колко ли още ще живея и за какво. Възрастта и обстоятелствата ме поставиха до тази инвалидна количка, за да бдя над дъщеря си. Аз съм нейният пазител и пазителят на семейството… Бързо усвоявам предимствата на откъсване от нещата. Ще пиша ли отново? Всеки етап от пътя е различен и може би литературният за мен вече е приключил. Ще разбера това след няколко месеца, на 8 януари, когато седна пред машината, за да започна нов роман, и усетя присъствието или мълчанието на духовете. През тези месеци се чувствам все по-изпразнена, вдъхновението ми се е изчерпало, но е възможно историите да са създания със собствен живот, населяващи сенките на тайнствено измерение, и в такъв случай всичко се свежда до това да се отворя наново, за да влязат те в мен, да се подредят според волята си и да се излеят, превърнати в слово. Не ми принадлежат, не са мои творения, ала ако съумея да пробия стената от мъка, в която съм зазидана, мога отново да стана техен медиум. Не се ли случи това, ще трябва да си търся нов занаят. Откакто Паула се разболя, завеса от мрак крие фантастичния свят, в който преди се разхождах свободно, и действителността стана неумолима. Днешните преживявания са утрешните ни спомени; преди не ми липсваха екстремни събития, за да подхранвам паметта, и от тях се родиха всички мои истории. В края на третата ми книга Ева Луна казва: когато пиша, разказвам живота такъв, какъвто бих искала да бъде — като роман. Не зная дали моят път е бил необикновен и дали съм написала книгите си, черпейки от едно банално съществуване, но паметта ми е изтъкана изцяло от приключения, любови, радости и страдания; дребните случки от ежедневието са се изтрили. Когато се обръщам назад, ми се струва, че съм героиня от мелодрама. Но сега всичко е застинало, няма нищо за разказване, настоящето притежава бруталната увереност на трагичността. Затварям очи и пред мен болезнено изниква образът на дъщеря ми в инвалидната количка, с поглед, вперен в морето, загледана отвъд хоризонта, където започва смъртта.